Дан Симънс - Ужас

— Може би. — В гласа на Фицджеймс се долавя съмнение. — На сутринта ще изпратя отряди да го търсят.

— Онази твар иска точно това. — Гласът на Крозиър звучи ужасно уморено.

— Може би — повтаря Фицджеймс, — но вие току-що ми казахте, че вашите хора са търсили Стронг и Евънс цялата нощ и целия ден.

— Ако не бях взел Евънс с мен, докато търсех Стронг, момчето все още щеше да е живо.

— Томас Евънс — казва Фицджеймс. — Помня го. Едро момче. Всъщност не беше момче, нали, Франсис? Сигурно е… бил… на колко? Двайсет и две или двайсет и три години?

— Томи стана на двайсет през май — отвръща Крозиър. — Първият му рожден ден на борда на кораба беше на следващия ден след отпътуването ни. Мъжете бяха в добро разположение на духа и отпразнуваха осемнайсетия му рожден ден, като му обръснаха главата. Той като че ли нямаше нищо против. Онези, които го познаваха, казват, че винаги е бил твърде едър за възрастта си. Томи служеше на КНВ „Линкс“, а преди това на един търговски кораб на Остиндийската компания 37 37 Остиндийска компания (East Indian merchantman) — английска компания за търговия с Индия и Китай, съществувала от 1599 до 1874 г. . За пръв път излязъл в морето на тринайсетгодишна възраст.

— Също като вас, предполагам.

Крозиър се засмива печално.

— Също като мен. Не че това ми помогна особено.

Фицджеймс заключва брендито в шкафа и се връща до дългата маса.

— Кажете ми, Франсис, наистина ли сте се преоблякъл като чернокож лакей на знатната дама, на която се е престорил старият Хопнър, докато сте зимували в леда през… кога беше, двайсет и четвърта година?

Крозиър отново се разсмива, този път по-весело.

— Наистина. Тогава бях мичман на „Хекла“ под командването на Пари, когато той и Хопнър, който командваше „Фюри“, в двайсет и четвърта се отправиха на север, за да търсят този същия проклет проход. Планът на Пари беше да прекара двата кораба през протока Ланкастър и надолу по протока Принц Риджънт — тогава още не знаехме, че Бутия е полуостров, това стана известно едва през трийсет и трета, след плаването на Джон и Джеймс Рос. Пари смяташе, че ще може да отплава на юг покрай Бутия и да продължи с пълна скорост, докато не стигне крайбрежието, което Франклин беше изследвал по време на сухопътната си експедиция шест-седем години по-рано. Но Пари закъсня с отплаването — защо проклетите командири на експедиции винаги потеглят твърде късно? — и ние извадихме късмета да стигнем до протока Ланкастър на 10 септември, месец по-късно от предвиденото. Но на 13 септември ледът скова морето и нямаше никаква възможност да преминем през протока, затова Пари с нашата „Хекла“ и лейтенант Хопнър с „Фюри“ побягнаха на юг с подвити опашки.

Една буря ни отнесе обратно в Бафиново море и там ни провървя да намерим мъничко, красиво заливче близо до протока Принц Риджънт, където да хвърлим котва. Прекарахме в него десет месеца. Измръзнахме до кости.

— И все пак — казва Фицджеймс с лека усмивка, — вие като малко чернокожо момче?

Крозиър кимва и отпива от чашата си.

— Пари и Хопнър не можеха да живеят без костюмни балове по време на зимуванията ни в леда. Хопнър организира този маскарад, който нарече Големия венециански карнавал, и го насрочи за първия ден от ноември, точно когато духът пада заедно със залязването на слънцето за цели месеци. Пари пристигна от „Хекла“, увит в огромно наметало, което не свали дори когато всички мъже се събраха — повечето, облечени в костюми, защото на всеки кораб имахме по един огромен сандък с костюми, — и когато най-накрая го свали, видяхме, че Пари се е облякъл като онзи стар пехотинец — нали се сещате за мъжа с дървения крак, който свиреше на цигулка за няколко пенита край Чатъм? Не, едва ли, вие сте твърде млад.

Но Пари — мисля, че старото копеле винаги е предпочитало да бъде актьор вместо капитан на кораб, — той направи всичко както трябва, заскърца на цигулката си, закуцука на дървения си крак и закрещя: „Ваша чест, дайте някоя монетка на бедния Джо, който изгуби крака си за краля и родината!“

Мъжете си умряха от смях. Но Хопнър, който мисля, че обичаше тия преструвки дори повече от Пари, се появи на бала, облечен като някоя благородна дама, издокарана по най-последна парижка мода — с изрязано деколте, с кринолин, повдигнат на задника, и всичко останало, и тъй като в онези години бликах от енергия, да не говорим колко ми беше акълът — бях едва двайсетгодишен, се бях облякъл като чернокожия лакей на Хопнър — носех истинска лакейска ливрея, която старият Херни Паркинс Хопнър беше купил от някой контешки лондонски магазин за ливреи и беше донесъл със себе си специално за мен.