Дан Симънс - Ужас

Внезапно, с почти небрежно движение, тварта отхапа главата на Магнъс.

Хрущенето на костите беше толкова ужасно, че Хики щеше да си запуши ушите, ако можеше да вдигне ръцете си от планшира. Той не успяваше да ги помръдне.

Чудовището замахна с рунтавата си предна лапа, която беше по-дебела от масивния крак на Магнъс, и с един удар проби гръдния кош на мъртвеца — посипа се дъжд от натрошени бели кости. Хики осъзна, че създанието не е счупило Магнъс по начина, по който самият Магнъс беше чупил пред очите му ребрата и гръбначните стълбове на по-дребни мъже; то го беше натрошило така, както човек разбива бутилка или порцеланова кукла.

„Търси душа, която да погълне“ — помисли си Хики, без да има представа откъде се беше появила тази мисъл.

Сега вече Хики не можеше да помръдне главата си дори на инч, затова нямаше друг избор, освен да гледа как тварта от ледовете изважда всичките вътрешности на Магнъс Менсън и ги изяжда, разтрошавайки ги с огромните си зъби като кубчета лед. След това съществото откъсна замръзналата плът от замръзналите кости на Магнъс и пръсна костите му из цялата носова част на пинаса, като първо ги разчупи и изсмука костния мозък. Вятърът отново се появи и застена протяжно около лодката и шейната, създавайки ясно доловима мелодия. Хики си представи как някакво богоподобно същество от ада, облечено в бяло кожено палто, свири на флейта от кости.

После чудовището се обърна към него.

Първо се отпусна на четири крака и се скри от погледа му — невъзможността да го вижда като че ли засили ужаса на Хики, — а след това внезапно се издигна отвесно като торос, надвеси се над планшира и запълни цялото полезрение на Хики. Черните му, немигащи, нечовешки, напълно студени очи се намираха на няколко инча от ококорените очи на помощник-калафатника. Горещото дихание обгърна Корнилиъс Хики.

— Ох — каза той.

Това беше последната дума, произнесена някога от помощник-калафатника — не толкова дума, колкото продължителна, изпълнена с ужас, безсловесна въздишка. Хики почувства как собственото му топло дихание изтича от гърдите му през гърлото и отворената му, изкривена уста и просвистява през начупените му зъби, но веднага осъзна, че не дъхът му го напуска завинаги, а духът, душата му.

Чудовището я вдъхна в себе си.

Но след това изпуфка, изсумтя, отстъпи назад и тръсна огромната си глава, сякаш се беше омърсило. Отпусна се на четири крака и напусна завинаги полезрението на Корнилиъс Хики.

Всичко напусна завинаги полезрението на Корнилиъс Хики.

Звездите се спуснаха от небето и застинаха като ледени кристали в широко отворените му очи. Гарванът се спусна върху него като мрак и погълна онова, което Туунбак не беше благоволил да докосне. Накрая незрящите очи на Хики се пръснаха от студа, но той не примигна.

Тялото му продължи да седи вдървено на кърмата, с изпънати крака и здраво стъпили на дъното на лодката ботуши до купчината от откраднатите златни часовници и дрехите, които бе свалил от мъртъвците; облечените му в ръкавици ръце бяха замръзнали за планшира, а пръстите на дясната му ръка се намираха само на няколко инча от цевите на заредената пушка.

Късно на следващата сутрин, преди изгрев-слънце, пак се развихри снежна буря и небето отново започна да бучи, и целия следващ ден и цялата следваща нощ снегът се сипеше в изкривената, отворена уста на помощник-калафатника, покривайки тъмносинята му куртка, шапката, замръзналото в гримаса на ужас лице и напуканите, опулени очи с тънък пласт бял саван.

Красотата на смъртта, знае той сега, се състои в това, че там няма нито болка, нито усещане за собственото „аз“.

Лошата новина относно смъртта, знае той сега, е — точно както се беше страхувал всеки път, когато беше мислил за самоубийство, и се бе отказвал от него именно поради тази причина, — че там има сънища.

Добрата новина относно лошата новина е, че това са чужди сънища.

Крозиър се носи свободно по течението в топлото море на „не-аз“ и слуша чуждите сънища.

Ако след прехода в блаженото състояние на следсмъртно плаване у него бяха останали поне част от аналитичните способности, присъщи на живото му, смъртно „аз“, предишният Франсис Крозиър щеше да се изненада на мислите си за „слушане“ на сънищата, но е вярно, че тези сънища приличат по-скоро на слушането на нечие песнопение — макар там да няма никакви думи, никаква музика, никакви напеви, — отколкото на „виждането“ на сънищата, както когато беше жив. Но в това слушане на сънищата все пак има някакви зрителни образи, форми и цветове, каквито Франсис Крозиър никога досега не е срещал от другата страна на Воала на смъртта, и точно това негласово, непесенно повествование изпълва сънищата му след смъртта.