Дан Симънс - Ужас

„Какво е това, по дяволите?“ — мисли си Франсис Крозиър. Това е гласът на неговото „аз“, който нарушава плавното „не-аз“ течение на слушаните сънища.

И изведнъж, сякаш призована, го връхлита болката.

„Хората ми!“ — извиква той. Но е твърде слаб, за да вика. Твърде слаб е, за да го произнесе на глас. Твърде слаб е дори за да си спомни както означават тези две думи. „Хората ми!“ — вика отново. От устата му се отронва само стон.

Тя го изтезава.

Крозиър не се събужда веднага, а постепенно, след серия болезнени опити да отвори очи, сглобявайки в продължение на часове и дори дни отделните късчета възвърнато с усилие съзнание, като винаги изплува от дълбините на съня на смъртта под въздействието на болката и две безсмислени думи — хората ми! — докато накрая не идва на себе си в достатъчна степен, за да си спомни кой е в действителност, да види къде се намира и да осъзнае кой стои до него.

Тя го изтезава.

Ескимоското момиче-жена, което той познава под името Безмълвната дама, продължава да реже гърдите му, ръцете, гърба и крака с остър, парещ нож. Болката е непрекъсната и непоносима.

Той лежи до нея в тясно пространство — не в снежния дом, който Джон Ървинг беше описал на Крозиър, а в нещо като палатка, направена от кожи, опънати върху изкривени пръчки или кости; примигващата светлина от няколко маслени светилника озарява голото до кръста тяло на момичето и когато поглежда надолу, Крозиър вижда собствените си голи, разрязани, окървавени гърди, ръце и корем. Струва му се, че тя го нарязва на малки късчета.

Крозиър се опитва да изкрещи, но установява, че е твърде слаб за това. Опитва се да отблъсне изтезаващата го ръка, която държи ножа, но е твърде слаб да повдигне собствената си ръка, камо ли да спре нейната.

Кафявите й очи се взират в неговите, долавяйки завръщащия се в тях живот, а после отново се завръщат към раните, които тя му нанася с ножа си, режейки и изтезавайки тялото му.

Крозиър успява да издаде почти неуловим стон. След това отново пропада в мрака, но не обратно към слушането на сънищата и приятния „не-аз“, които вече почти не си спомня, а в черно бурно море от болка.

Тя го храни с някакъв бульон от изпразнена голднърова консерва, която сигурно е откраднала от „Ужас“. Бульонът има вкус на кръвта на някакво морско животно. После тя отрязва тънки ивици тюленово месо и лой, използвайки странен извит нож с костена дръжка, захапва месото със зъби и го отрязва в опасна близост до устните си, внимателно го сдъвква и накрая го напъхва между напуканите, разранени устни на Крозиър. Той се опитва да го изплюе — не иска да бъде хранен като някое пиле, — но тя събира внимателно всяко късче и отново го натиква в устата му. Победен, неспособен да се съпротивлява, той намира достатъчно енергия, за да дъвче и да гълта.

После отново потъва в сън под приспивната песен на виещия вятър, но скоро се събужда. Крозиър осъзнава, че лежи гол между кожени завивки — дрехите му, всичките му пластове дрехи, не се виждат никъде в малката палатка — и че тя го е преобърнала по корем, подлагайки под него парче от гладка тюленова кожа, за да не изцапа кръвта от гърдите му меките кожи и козини, покриващи пода на палатката. Тя реже гърба му и мушка в него с някакво дълго, право острие.

Твърде слаб, за да се съпротивлява или да се преобърне по гръб, Крозиър може единствено да стене. Той си представя как тя го рече на парчета, а после сготвя и изяжда всяко едно от тях. Чувства как тя притиска нещо влажно и слузесто към многобройните рани по гърба му.

В един момент по време на мъчението той отново заспива.

Хората ми!

Едва след няколко дни, прекарани в нетърпима болка, в непрекъснато изпадане в безсъзнание и свестяване и в пълната увереност, че Безмълвната го реже на парчета, Крозиър си спомня, че е бил прострелян.

Събужда се в тъмнината на палатката, разсейвана само от слабата светлина на луната или звездите, проникваща през тесните процепи между опънатите кожи. Ескимоското момиче спи до него, топлейки тялото му със своето, и двамата са голи. Крозиър не изпитва ни най-малко сексуално желание или плътско влечение, има само физическа потребност от топлина. Болката е твърде силна.

Хората ми! Трябва да се върна при хората ми! Да ги предупредя!

За пръв път от няколко дни той си спомня Хики, лунната светлина, изстрелите.

Ръката на Крозиър лежи върху гърдите му и той с усилие премества дланта си нагоре, за да докосне мястото, където сачмите бяха проникнали в гърдите и рамото му. Цялата горна част на гърдите му е покрита с шевове и рани, но той има чувството, че всичките сачми и късчетата плат, които са проникнали в плътта му, са внимателно извадени. Върху най-дълбоките рани е положено нещо меко, приличащо при допир на влажен мъх или морски водорасли, и Крозиър се изпълва със силното желание да изтръгне всичко, но не му стигат силите.