Дан Симънс - Ужас

— Прости ми, скъпи — прошепна той. — Но знаеш колко мразя да ме зяпат.

Той извади с ножа си замръзналите очни ябълки и ги хвърли надалеч във виещата тъмнина. Щеше да ги постави на мястото им по-късно, когато възкресеше Магнъс.

Най-накрая, по Негова команда, бурята спря съвсем. Воят на вятъра утихна. Край обърнатата на запад наветрена страна на пинаса се беше натрупала петфутова пряспа, която беше надвиснала над шейната и беше запълнила голяма част от пространството под брезентовия навес от подветрената страна.

Беше много студено и свръхестественото зрение на Хики виждаше в далечината нови тъмни облаци, които се приближаваха от север, но тази вечер в света цареше спокойствие. Той видя слънцето, което залязваше на юг, и знаеше, че ще минат шестнайсет или осемнайсет часа, преди да изгрее отново, пак от юг, и че в скоро време изобщо ще спре да се издига над хоризонта. Тогава щеше да настъпи Епохата на Тъмнината — десетхилядолетният мрак — и това напълно устройваше Корнилиъс Хики.

Ала тази нощ беше студено и тихо. Звездите сияеха ярко — Хики беше научил някои от имената на зимните съзвездия, които се бяха появили в небето, но сега не можеше да намери дори Голямата мечка — и Той седеше доволно на кърмата на лодката си, топлата му куртка и шапката го топлеха, ръцете в ръкавици бяха полегнали на планшира, а погледът му бе вперен в посока към лагера „Ужас“ и дори към далечния кораб. Щеше да стигне там, когато решеше да възкреси впрегатните си животни. Мислеше си за изминалите месеци и години и се възхищаваше на предопределеното чудо на своята божественост.

Корнилиъс Хики не съжаляваше за никоя част от някогашния си живот на смъртен. Беше направил онова, което трябваше. Беше си отмъстил на арогантните копелета, направили грешката да го гледат отвисоко, и беше показал на други частица от своята божествена светлина.

Внезапно долови някакво движение на запад. С известно усилие — беше много студено — Хики обърна главата си наляво, за да погледне към замръзналото море.

Нещо се приближаваше към него. Сигурно слухът му — неестествено и свръхестествено силен, както всичките му фино настроени и изострени сетива — бе доловил звуците от движение по разпукващия се лед.

Нещо голямо вървеше към него на два крака.

Хики видя синкавобялата козина, озарена от звездната светлина. Той се усмихна. Гостът беше добре дошъл.

Вече нямаше защо да се страхува от създанието от ледовете. Хики знаеше, че сега то идва при него не като хищник, а като смирен богомолец. В този момент то дори не можеше да се мери по сила с него; Корнилиъс Хики можеше да го изпрати в небитието или с едно махване на ръката да го пропъди в най-далечното кътче на вселената.

То се приближаваше, като понякога се отпускаше на четири крака и се придвижваше напред със скокове, но по-често крачеше на два крака като човек, макар движенията му по нищо да не наподобяваха човешките.

Хики почувства странна тревога, нарушаваща дълбокия му космически покой.

Съществото се скри от погледа му, когато се приближи до пинаса и шейната. Хики го чуваше как се движи около навеса и под него, рови из вкочанените трупове с дългите си нокти, трака със зъби с размерите на ножове, от време на време шумно пуфти — но не можеше да го види. Той осъзна, че го е страх да обърне главата си.

Гледаше право пред себе си, в празните очни ябълки на Магнъс.

Внезапно създанието се озова там, наведено над планшира, извисявайки се на шест и повече фута над лодката, която от своя страна се издигаше на шест фута над шейната и снежната покривка.

Хики почувства как дъхът му спира.

Под светлината на звездите, с новото, подобрено зрение на Хики, звярът му се струваше още по-ужасен от преди, по-ужасяващ, отколкото можеше да си представи. Той беше претърпял същата чудесна и ужасна трансформация, през която бе преминал и Корнилиъс Хики.

Съществото наведе огромното си туловище над планшира. То издиша облак ледени кристали, които увиснаха във въздуха между Хики и носа на лодката, и помощник-калафатникът вдъхна противната смрад на хилядолетния дъх на смъртта.

Ако можеше да се движи, Хики щеше да падне на колене и да се преклони пред тварта, но той буквално беше замръзнал на мястото си. Сега дори не можеше да обърне главата си настрани.

Създанието подуши тялото на Магнъс Менсън, като не спираше да тика невероятно дългата си муцуна в замръзналия водопад от кръв на гърдите на Магнъс. Огромният му език внимателно го облиза. Хики искаше да обясни, че това е тялото на любимата му кралица и то трябва да бъде запазено, за да може Той — не Хики помощник-калафатникът, а Той, в който се беше превърнал — да върне очите на любимия си и някой ден отново да му вдъхне живот.