Дан Симънс - Ужас

Но никога не я извадих от скривалището й.

До този час.

Признавам, че си мислех, че сместа ще подейства по-бързо.

Вече не си усещам стъпалата — какво щастие — и краката ми са станали безчувствени до коленете. Но ако продължава с такива темпове, ще минат още десет минути или повече, преди отровата да достигне и порази сърцето ми и другите важни органи.

Трябваше да изпия по-голяма доза. Подозирам, че просто съм се проявил като страхливец, след като не изпих всичко наведнъж.

Признавам тук — от чисто научна гледна точка, ако някой някога открие този дневник, — че сместа е не само доста силна, но и доста опияняваща. Ако в този тъмен, бурен следобед тук имаше още някой жив — освен господин Хики и може би господин Менсън в техния кралски пинас, — той щеше да види, че в последните минути от живота ми аз поклащам глава и се усмихвам с пиянска усмивка.

Но препоръчвам този експеримент да се повтаря само с медицинска цел — и то в краен случай.

А сега трябва да направя едно признание.

За пръв и последен път в медицинската ми практика и в живота ми аз не вложих всичките си способности в лечението на пациент.

Говоря, разбира се, за клетия господин Магнъс Менсън.

Първоначалната ми диагноза на двете рани от куршум беше лъжлива. Куршумите наистина бяха малък калибър, но мъничкият пистолет сигурно е бил зареден със значително количество барут, тъй като, както стана ясно при първия преглед, двата куршума бяха пробили кожата на грамадния идиот, плътта му, мускулната тъкан и коремната стена.

Още при първия преглед разбрах, че куршумите се намират или в корема на господин Менсън, или в далака му, в черния дроб или в някой друг жизненоважен орган и че животът му зависи от внимателно изследване, последвано от операция за изваждане на куршумите.

Излъгах.

Ала ако адът съществува — в което вече не вярвам, защото тази земя и част от хората, които я обитават, сами по себе си са ад, достатъчно страшен за която и да е Вселена, — то аз ще бъда низвергнат в най-дълбоката яма в последния му кръг.

Но ми е все едно.

Тук трябва да спомена, че в гърдите ми настъпва хлад и пърстите… пРЪстите ми също изстиват.

Когато преди мсц бурята се рзбшува, благодарих на Бг.

Тгва ми се стрваше, че наистна отвме към лагерра „Ужас“. Изглеждаше, че господин Хики е спечелил. Намирахме се — стрва ми се — на по-малко от двайсет мили от лгра и напрредвахме с 3 или 4 миили на ден при убво време, когато ни удри првата буря.

Ако има Богг… аз… благодаря ти, миили Боже.

Сняг. Тъма. Ужасени ветрове ден и нощ.

Дори онези, които мгт да ходят, вече не могат д теглт. Хамуте баха изоставени. Вятърт повали палаткте, после ги отнесе. Темпратурата падна с 50 градуса.

Зимата удри като чук Бжии и господи Хики не му остана нищо, освен да опне брезентови плтнища от бордовете на кралскияпинас и да застреля половината мъже, за да нахрани друата половина.

Някои избяхаха в буурята и умряха.

Някои останаха и бяха застреляни.

Нкои замръзнаха до смрт.

Ня изядохадру ги и пак умряха.

Госпдн Хики и гсп Менсн седят в лодкта на вятъра. Несъм сигрун, но мисля, че госсс Менсън няммажвее длго.

Айз го убих.

Убих хората коитооставх в лагер „Спанесие“.

Толкова съжалявам.

Толкова съжалявам.

Прз целиями живт, брат ми знае как ми се иска моят барт даетук сега, Томс знае, целия ми жвт съм обичал Платон и Диалозите на Сократ.

Като вликия Сократ, но аз не влик, отровта, наплно заслужна, се двжи по тялото ми, крайните ми застивт, пръстите ми — прсти на хирург — вцепенявт и

Толкова доволен

Написах бележка, коят закачих на грдите си

ИЗЯЖТЕ ТЛЕННИТЕ СТАНКИ НА ДОТР ХАРИ Д. С. ГУУДСЪР

АКО ИССКАТЕ

ОТРРОВАТА В КОСТИТЕ И ПЛЪТТА

ДУБИЕ И ВАС

Мъжте в лгр Спа

Томнас, ако намер дневн и проч

Толкова съжалявам.

Направих всичко, но так и не

Ранте на госн мнсн АЗ НЕ СЪМ

Бже пзи хрта

По някое време през последните дни или седмици Корнилиъс Хики осъзна, че той вече не е крал.

Беше станал бог.

Всъщност още не беше съвсем сигурен, но имаше сериозни подозрения и беше на път да се убеди — Корнилиъс Хики беше станал бог.

Всички около него бяха умрели, но той беше жив. Вече не чувстваше студ. Не чувстваше глад или жажда, а още по-малко нуждата да утолява някогашните си потребности. Можеше да вижда в тъмните нощи, които ставаха все по-дълги, вихрещият се сняг и виещите ветрове не бяха пречка за сетивата му.