Дан Симънс - Ужас

Обикновените смъртни се нуждаеха от опъването на брезентов навес от борда на лодката, след като вятърът изскубна и отнесе палатките им, и докато се притискаха един към друг като овце, обърнали задниците си срещу вятъра, докато не умрат, Хики се чувстваше удобно на високия си трон на кърмата на пинаса.

След като в продължение на три седмици не можеха да се придвижват напред заради бурите, ветровете и стремително падащите температури, впрегатните му животни започнаха да хленчат и да молят за храна. Хики се спусна сред тях като бог и те получиха своите хляб и риба.

Той застреля Стрикланд, за да нахрани Сийли.

Той застреля Дън, за да нахрани Браун.

Той застреля Гибсън, за да нахрани Джери.

Той застреля Бест, за да нахрани Смит.

Той застреля Морфин, за да нахрани Орън… или май беше обратното. Хики вече не смяташе за нужно да затормозява паметта си с такива дреболии.

Но сега всички онези, които беше хранил толкова великодушно, бяха мъртви, замръзнали във вълнените си спални чували или сгърчени в ужасяващите пози на предсмъртните си гърчове. Може би просто му бяха омръзнали и той ги беше застрелял. Хики смътно си спомняше как през последните седмица-две, докато самият той все още изпитваше нужда от храна, беше изрязвал отбрани парчета от труповете на мъжете, които бе застрелял, за да нахрани останалите. Или може би го беше направил просто по прищявка. Не можеше да си спомни подробностите. Те вече нямаха значение.

Когато бурите секнеха — а Хики знаеше, че Той може да им заповяда да спрат по всяко време, когато Му се прииска, — Той сигурно щеше да възкреси неколцина мъже, за да могат да изтеглят Него и Магнъс до лагера „Ужас“.

Проклетият доктор беше умрял — отровен и замръзнал в собствената си малка палатка на няколко ярда от пинаса и от общия гроб под брезентовото платнище, — но ако не се смята лекото раздразнение, Хики предпочете да не обръща внимание на това неприятно развитие на нещата. Дори боговете имаха фобии, и Корнилиъс Хики винаги се беше страхувал панически от всякакви отрови и зарази. След като хвърли един поглед от входа на палатката — и вкара в трупа един куршум просто за да е сигурен, че проклетият доктор не се преструва на мъртъв, — новият бог Хики си тръгна и остави на мира отровеното същество и заразния му брезентов саван.

В продължение на няколко седмици Магнъс непрестанно хленчеше и се оплакваше от любимото си място на носа на лодката, но вече ден или два пазеше странно мълчание. За последен път се беше размърдал по време на краткото затишие между бурите, когато мъждивата зимна светлина беше осветила пинаса, затрупания със сняг брезентов заслон до него, ниския хълм, върху който се намираха, замръзналия бряг на запад и безкрайните ледени полета зад него, и беше отворил устата си, сякаш за да помоли за нещо своя любовник и Бог.

Но оттам не излезе нито дума, пък макар и поредното оплакване; вместо това гореща кръв напълни устата на Магнъс, а след това изригна като фонтан, потече по брадата му, по корема и леко притиснатите към него ръце и накрая се стече в локва на дъното на лодката до ботушите му. Кръвта все още си беше там, но вече беше замръзнала на леки вълни, приличаща на дългата, тъмна (но покрита с лед) брада на някой библейски пророк. Оттогава Магнъс не беше издал нито звук.

Краткият мъртвешки сън на партньора му не безпокоеше Хики — Той знаеше, че може да възкреси Магнъс във всеки момент, когато пожелае, — но след ден-два отворените очи, които непрекъснато се взираха в нищото над зяпналата уста и замръзналия водопад от кръв, започнаха да лазят по нервите на бога. Не беше приятно да се събужда под този поглед. Особено когато очите се покриха с ледена кора и се превърнаха в две бели, ледени немигащи орбити.

Тогава Хики стана от своя трон на кърмата и бавно се придвижи напред покрай облегнатата на борда пушка и торбата с патрони, през пейките на гребците, покрай купчините увит шоколад (който Той можеше и да благоволи да изяде, ако гладът изобщо се върнеше някога), покрай трионите, пироните и навитите на рула листове олово, прескочи кърпите и копринените кърпички, сгънати и подредени спретнато до окървавените крака на Магнъс, и накрая изрита настрани няколко от Библиите, които приятелят му бе придърпал към себе си в последните си дни, подреждайки ги в нещо като стена между себе си и Хики.

Но устата на Магнъс не искаше да се затвори — Хики не успя дори да отчупи замръзналата река от кръв, изливаща се върху гърдите му, — нито пък белите му очи.