Дан Симънс - Ужас

Всички знаеха, че до лагера „Ужас“ и гроба на Джон Ървинг край Виктъри Пойнт оставаха по-малко от трийсет мили и по-малко от петнайсет до гроба на лейтенант Левеконт на брега. Сега, когато хората бяха възстановили силите си, те преодоляваха между две и три мили всеки ден и сигурно щяха да изминават още повече, ако порционът им отново се подобреше.

За тази цел Хики току-що бе откъснал празен лист от една от многобройните Библии, които Магнъс беше настоял да съберат и натоварят в пинаса при напускането на лагера „Спасение“ — нищо, че кроткият идиот не можеше да чете, — и сега накъсваше листа на единайсет равни парчета.

Самият Хики, разбира се, щеше да бъде изключен от жребия, както и Магнъс, и проклетият доктор. Но тази вечер, когато спряха, за да си направят чай и да приготвят поредното задушено, Хики щеше да накара всеки мъж да напише името си или да постави знака си върху късче хартия и всичко щеше да е готово за жребия. Хики щеше да накара Гудсър да прегледа листчетата и да потвърди на всеослушание, че всеки мъж е написал собственото си име или е поставил уникален знак.

След това имената щяха да се озоват в джоба на куртката на краля в подготовка за предстоящата тържествена церемония.

От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.

6, 7 или може би 8 октомври 1848 г.

Изпих последната доза. Ще минат няколко минути, преди да се усети действието й. Дотогава ще се опитам да наваксам с дневника.

Последните няколко дни си припомнях с подробности признанието, направено от младия Ходжсън преди няколко седмици в палатката, в последната нощ преди господин Хики да го застреля.

Лейтенантът прошепна:

— Моля да ме извините за безпокойството, докторе, но изпитвам нуждата да кажа на някого колко дълбоко се разкайвам.

Аз прошепнах в отговор:

— Вие не сте католик, лейтенант Ходжсън. И аз не съм ви изповедник. Заспивайте и ме оставете и аз да поспя.

Ходжсън продължи да настоява:

— Още веднъж моля за извинение, докторе. Но трябва да кажа на някого колко съжалявам, че предадох капитана — който винаги е бил добър към мен — и позволих на господин Хики да ви вземе в плен. Искрено се разкайвам и ужасно съжалявам за случилото се.

Аз лежах мълчаливо, без да кажа нито дума, без да реагирам по никакъв начин на думите на младежа.

Още от деня на смъртта на Джон — упорито продължи Ходжсън, — имам предвид лейтенант Ървинг, мой близък приятел още от артилерийското училище, аз бях убеден, че убийството е извършено от помощник-калафатника Хики и изпитвах ужас от него.

— Защо тогава свързахте съдбата си с господин Хики, след като го смятате за такова чудовище? — прошепнах в тъмнината.

— Аз… страхувах се. Исках да бъда на негова страна именно защото е толкова страшен човек — прошепна Ходжсън. След което се разплака.

— Как не ви е срам — казах аз.

Но прегърнах младежа и продължих да го потупвам по гърба, докато той не заспа.

На следващата сутрин господин Хики събра всички и нареди на Магнъс Менсън да накара лейтенант Ходжсън да коленичи пред него. Размахвайки застрашително пистолета си, помощник-калафатникът обяви, че той — господин Хики — няма намерение да търпи безделници в отряда си и още веднъж обясни, че изпълнителните хора сред нас ще се хранят до насита и ще останат живи, докато скатавките ще умрат.

След това допря дългата цев на пистолета в тила на Джордж Ходжсън и му пръсна мозъка.

Трябва да кажа, че до последния си миг младежът се държа мъжествено. Цялата сутрин той не показа никакъв страх. Последното, което каза преди изстрела, беше: „Върви по дяволите.“

Мога само да си мечтая, че ще посрещна смъртта също толкова мъжествено. Но знам със сигурност, че няма да е така.

Спектакълът на господин Хики не завърши със смъртта на лейтенант Ходжсън; не приключи и след като Магнъс Менсън съблече младежа гол и остави трупа му да лежи на земята пред събралите се мъже.

При тази гледка сърцето ми се сви от болка. Като медик съм длъжен да заявя, че дори не можех да си представя как човек, който доскоро е бил жив, може да е толкова слаб, колкото клетия Ходжсън. Ръцете му бяха останали кожа и кости. Ребрата и тазът му изпъкваха толкова силно, че заплашваха да пробият кожата. И цялото тяло на младежа беше покрито със синини и отоци.

Въпреки това господин Хики ми нареди да изляза напред, връчи ми едни ножици и настоя да пристъпя към дисекцията на лейтенанта там, пред всичките събрани мъже.