Дан Симънс - Ужас

„Аз съм само на трийсет и една — помисли си той яростно, гневно. — Днес имам рожден ден.“

— Чакайте… чакайте… чакайте… чакайте. — Всяка следваща дума звучеше по-тихо от предишната.

Дишайки тежко, Джопсън легна с пъшкане по корем, изпъна ръце покрай тялото си, болезнено изкриви врата си и притисна едната си буза към студената земя, за да може да вижда право напред. От последните останали кичури коса на главата му се стичаха алени ручейчета пот.

— Чакайте…

Мъглата се завихри и изведнъж се вдигна.

Той можеше да вижда на разстояние сто ярда напред, през странното празно пространство, където преди бяха подредени лодките, през чакълестия бряг и скупчения крайбрежен лед, към четирите лодки — къде е петата ? — и четирийсетината души, които с усилие ги теглеха по леда на юг; очевидните признаци на слабост у хората си личаха дори от такова разстояние, а напредването им не беше по-бързо или по-елегантно от усилията, с които Джопсън беше успял да измине последните пет ярда.

— Чакайте! — Последният вик го изтощи докрай — Джонсън чувстваше как вътрешната топлина на тялото му изтича в замръзналата земя, — но се получи толкова силен, колкото всяка произнесена от него с нормален глас дума.

— Чакайте!!! — Най-накрая успя той да изкрещи наистина. Това беше мъжки глас, а не мяукането на котенце или хриптенето на умиращ тюлен.

Но вече беше твърде късно. Мъжете и лодките се намираха на сто ярда от него — трудно различими тъмни, залитащи силуети на безкрайния сивкав фон, — а трясъкът на леда и стоновете на вятъра биха заглушили дори пушечен гръм, да не говорим за самотния глас на изоставения човек.

За миг мъглата се разсея още повече и щедра светлина се разля навсякъде — сякаш слънцето излизаше, за да разтопи леда навсякъде и да върне зелените ластари, живите същества и надеждата там, където доскоро нямаше нищо, — но след това мъглата отново се сгъсти и започна да се кълби около Джопсън, скривайки всичко от погледа му и обвивайки го с лепкавите си, студени сивкави пръсти.

И тогава всички хора и лодки изчезнаха.

Сякаш никога не ги е имало.

Помощник-калафатникът Корнилиъс Хики мразеше кралете и кралиците. Той ги смяташе за кръвосмучещи паразити на задника на държавата.

Но после откри, че лично той няма нищо против да бъде крал.

Планът му да стигнат с плаване и гребане до лагера „Ужас“ или до самия кораб рухна, когато пинасът им — който вече не беше толкова претъпкан с хора — премина покрай югозападния нос на Земята на Крал Уилям и се натъкна на настъпващия паков лед. Широките плавателни канали се стесниха до тесни проходи, водещи доникъде или свършващи право пред очите им, докато се опитваха да пропълзят покрай простиращия се вече на североизток бряг.

Доста по-далеч на запад имаше истинска свободна за плаване вода, но Хики се страхуваше да изгуби острова от погледа си по простата причина, че никой от останалите живи в лодката не познаваше навигацията в открито море.

Единствената причина Хики и Ейлмър да позволят толкова великодушно на Джордж Ходжсън да тръгне с тях — всъщност да внушат на младия лейтенант желанието да се присъедини към тях — беше, че глупакът се бе обучавал, както всички военноморски офицери, в навигация по звездите. Но в първия ден след напускането на лагера „Спасение“ Ходжсън си призна, че не може да определи местоположението им и да прокара пътя им в морето до кораба „Ужас“ без секстант, а единственият останал уред беше собственост на капитан Крозиър.

Една от причините Хики, Менсън, Ейлмър и Томпсън да се върнат обратно и да примамят Крозиър и Гудсър на леда беше желанието по някакъв начин да се сдобият с проклетия секстант, но точно тук природната интелигентност на Хики го подведе. Двамата с Дики Ейлмър не успяха да измислят убедителна причина, която техният Юда — Боби Голдинг — да използва, за да убеди Крозиър да вземе със себе си секстанта, когато тръгне към ледовете. Затова решиха да пречупят с изтезания шибаното ирландско конте и да го накарат да изпрати съобщение в лагера с искане да му донесат уреда, ала в крайна сметка, когато видя своя мъчител на колене, Хики предпочете да го убие на място.

Затова, когато намериха открита вода, младият Ходжсън вече не им беше нужен дори за тегленето на шейната и Хики реши да се отърве от него по бърз и милостив начин.