Дан Симънс - Ужас

След като пропълзя на лакти разстоянието до входа на палатката, което му се стори няколко мили, Джопсън се просна на прага и се задъха от студения въздух навън. Толкова беше свикнал с полумрака и застоялия въздух в палатковата си утроба, че въздухът на открито го накара да се задъха, а присвитите му очи засълзиха от ослепителната светлина.

Скоро Джопсън осъзна, че блясъкът на слънцето е въображаем; в действителност утрото беше тъмно и мъгливо и между палатките като призраци на всички изоставени мъртви мъже, се виеха ластари от кристални пари. Стюардът на капитана неволно си спомни за гъстата мъгла в деня, когато изпратиха лейтенант Литъл, ледовия лоцман Рийд, Хари Пеглър и останалите напред, по отворилия се проход в ледовете.

„Към тяхната смърт“ — помисли си Джопсън.

След като пропълзя покрай сухарите и тюленовото месо — които му бяха поднесени така, сякаш е някакъв проклет езически идол, или като жертвоприношение на боговете, — Джопсън издърпа безчувствените си студени крака през кръглия отвор на палатката.

Видя стоящите наблизо две или три палатки и за миг се изпълни с надеждата, че отсъствието на вървящи наоколо хора е само временно, че всички те просто са заети с нещо край лодките и скоро ще се върнат. Ала в този момент Джопсън забеляза, че повечето холандски палатки липсват.

„Не, не липсват.“ Сега, когато очите му бяха привикнали към разсеяната светлина, проникваща през мъглата, той видя, че повечето палатки от южната част на лагера — които се намираха най-близо до лодките и бреговата линия — са съборени и затиснати с камъни, за да не ги отнесе вятърът. Джопсън беше объркан. Ако наистина са си тръгнали, защо не са взели и палатките? Така се създаваше впечатлението, че са решили да излязат на леда, но смятат скоро да се върнат. Но къде са отишли? И защо? Болният и доскоро страдащ от халюцинации стюард не намираше в това никакъв смисъл.

След това мъглата бавно се разсея и той видя на около петдесет ярда от себе си брега, където мъжете дърпаха и бутаха здраво отзад и отстрани лодките към леда. Джопсън прецени на око, че на всяка лодка се падат поне десет души, което означаваше, че ако не всички, то повечето оцелели изоставят него и другите болни в лагера.

„Как може доктор Гудсър да ме изостави?“ — зачуди се Джопсън. Той се опита да си спомни последния път, когато лекарят беше повдигнал главата му, за да го нахрани с бульон или да го почисти. Вчера за него се бе погрижил младият Хартнъл, нали? Или това беше преди няколко дни? Не можеше да си спомни последния път, когато лекарят го беше преглеждал или му беше давал лекарства.

— Почакайте! — извика той.

Само че това не беше вик, а едва чуто хриптене. Джопсън осъзна, че от дни — може би седмици — не е говорил на глас и звукът, който беше издал, прозвуча слабо и приглушено дори за собствения му болезнено изострен слух.

— Почакайте!

И този път не се получи по-добре. Той разбра, че трябва да помаха с ръка, за да го видят, за да ги накара да се върнат за него.

Томас Джопсън не можа да вдигне нито едната, нито другата си ръка. При опита да го направи той падна напред и зарови лице в чакъла.

Не му оставаше нищо друго, освен да запълзи напред, докато не го видят и не се върнат. Те нямаше да изоставят свой другар, който е достатъчно здрав, за да пропълзи сто ярда след тях по леда.

Джопсън запълзя напред на разранените си лакти, извивайки цялото си тяло, но след три фута отново падна по лице върху заледения чакъл. Мъглата се кълбеше около него, скривайки дори собствената му палатка, намираща се на няколко крачки отзад. Вятърът стенеше — или може би това бяха другите изоставени в няколкото палатки болни — и студът на мразовития ден проникваше през мръсната му вълнена риза и мърлявите панталони. Той осъзна, че ако продължеше да се отдалечава пълзешком от палатката, скоро нямаше да има сили да се върне обратно и щеше да умре от студа и влагата там, на брега.

— Почакайте! — извика той. Гласът му беше слаб и мяукащ, като на новородено котенце.

Той пропълзя, извивайки се, още три фута… четири… и се строполи на земята запъхтян като ранен с харпун тюлен. Отслабналите му, безчувствени ръце бяха безполезни като тюленови плавници… дори още по-безполезни.

Джопсън се опита да зарови брадичката си в замръзналата земя и така да се издърпа напред още някой друг фут. Веднага счупи един от последните си останали зъби, но повтори опита. Тялото му просто беше твърде тежко. Сякаш бе приковано към земята с големи тежести.