Дан Симънс - Ужас

Част от мен все още не може да повярва, че другарите ми — Лейн, Годард и Крозиър — бяха избити, и ако не бях видял със собствените ми очи как половината отряд на Хики пируваше с човешка плът на празненството, организирано в петък през нощта след връщането ни в разположения на леда бивак, недалеч от стария ни Речен лагер, аз и досега нямаше да съм повярвал, че е възможно подобно варварство.

Все още не всички членове на дяволския легион на Хики са се поддали на съблазните на канибализма. Хики, Менсън, Томпсън и Ейлмър участват с ентусиазъм, разбира се, заедно със — както се оказа — моряка Уилям Орън, стюарда Уилям Гибсън, огняря Люк Смит Голдинг, калафатника Джеймс Браун и неговия помощник Дън.

Но останалите освен мен, които се въздържаха, бяха Морфин, Бест, Джери, Уърк, Стрикланд, Стийли и, разбира се, Ходжсън. Ние се храним с плесенясалите сухари. Подозирам, че от всички „въздържатели“ само Стрикланд или Морфин и лейтенантът ще устоят дълго време на изкушението. По пътя си на запад хората на Хики бяха убили само един тюлен, но мазнината му беше достатъчна, за да се запали печката — а мирисът на печено човешко месо е ужасно съблазнителен.

Хики още не ме е наранявал. Дори през последните две нощи, когато отказах да ям човешко или да разчленявам други тела, когато му дойде времето. Засега месото на господин Лейн и господин Годард е утолило глада им и това и ме избави от необходимостта да избирам дали да стана главен готвач на канибалите, или самият аз да бъда убит и разчленен.

На никой освен на господин Хики, господин Ейлмър и господин Томпсън не е позволено да пипа пушките — последните двама са станали лейтенанти на този нов Бонапарт в образа на дребния помощник-калафатник, — а Магнъс Менсън представлява сам по себе си оръжие, което само един човек — ако все още е човек — може да задейства и използва.

Ала когато говоря за късмета на Хики, имам предвид не само злата му сила, която му осигури възможността да се храни с прясно месо. По-скоро става дума за днешното откритие, когато само на две мили северозападно от стария ни Речен лагер, където бе изчезнал господин Бриджънс, ние се натъкнахме на канали в леда, продължаващи покрай брега в западна посока.

Поквареният отряд на Хики веднага свали от шейната, подготви за плаване и пусна пинаса във водата и оттогава ние се придвижваме бързо под платна и с гребане, поддържайки курс на запад.

Ще ме попитате как са успели седемнайсет човека да се съберат в двайсет и осемфутовата лодка, предназначена да побира от осем до дванайсет души?

Отговорът е, че седим буквално един върху друг и — макар да носим със себе си само палатки, оръжия, патрони, бъчонки с вода и ужасния ни товар с храна — ние сме така претоварени, че морето достига почти до планшира от всяка страна, особено когато ширината на каналите позволява да се движим по вятъра без помощта на гребла.

Чух Хики и Ейлмър да си шепнат, докато слизахме на леда, за да разпънем палатките за през нощта — те не се стараеха особено да говорят тихо.

Налага се да се избавят от някого.

Пред нас се простират открити води, пътят е свободен — може би чак до лагера „Ужас“ и дори до самия кораб, както бе предсказал пророкът Корнилиъс Хики по време на сблъсъка си с Крозиър на брега на безименния залив, когато метежът не избухна само благодарение на виковете, че има открита вода — и е напълно възможно Хики и останалите с него хора да достигнат до лагера „Ужас“ и до кораба за три дни спокойно плаване, изминавайки разстоянието, което ние, движейки се в обратната посока, бяхме преодолели за три и половина месеца, прекарани в ужасяващо теглене на шейни.

Но сега, когато те вече не се нуждаят от впрегатни мъже, кого ли ще принесат в жертва за попълване на запасите от храна и за да облекчат лодката при утрешното й плаване?

Докато пиша, Хики, неговият великан, Ейлмър и останалите водачи на отряда обикалят лагера и властно ни заповядват да излезем от палатките, макар вече да е късно и тъмната нощ да се е спуснала.

Ако утре съм все още жив, ще пиша пак.

Отнасяха се с него като със старец и го оставяха тук, защото го смятаха за старец, немощен и дори умиращ, но това беше абсурдно. Томас Джопсън беше едва на трийсет и една години. Днес, на 20 август, той навърши трийсет и една. Имаше рожден ден и никой от тях, с изключение на капитан Крозиър, който, незнайно защо, беше престанал да го посещава в болничната му палатка, нямаше представа, че днес беше рожденият му ден. Отнасяха се с него като със старец, защото почти всичките му зъби бяха изпадали заради скорбута и повечето от косата му беше опадала, незнайно защо, а от венците, очите, корените на косата му и ануса течеше кръв, но той не беше старец. Днес навършваше трийсет и една години и те щяха да го оставят да умре тук на рождения му ден.