Дан Симънс - Ужас

— Но тогава вие вече бяхте първи помощник на „Ужас“, Робърт — каза Фар. — Старшинството е ваше.

Томас решително поклати глава.

— „Еребус“ беше флагманският кораб. Когато Гор беше жив, всички разбираха, че той има по-големи пълномощия от мен. Сега Чарлс заема длъжността на Гор. Той е главният. Нямам нищо против. Господин Девьо е по-добър командир от мен, а ние имаме нужда от водач.

— Не мога да повярвам, че капитан Крозиър е мъртъв — каза Андрюс.

Онези от мъжете, които пушеха, задимиха още по-силно с лулите. Всички мълчаха. Отвън долитаха гласовете на хората, обсъждащи тюлените, нечий смях и — като фон на всичко това — пропукването и пушечните гърмежи на трошащия се лед.

— Формално погледнато — каза Томас Фар, — сега ръководител на експедицията се явява лейтенант Джордж Хенри Ходжсън.

— О, да му навра горещ ръжен в задника на лейтенант Джордж Хенри Ходжсън — каза Джоузеф Андрюс. — Ако дребната невестулка сега ми допълзи обратно, ще го удуша със собствените си ръце и ще се изпикая върху трупа му.

— Силно се съмнявам, че лейтенант Ходжсън е още жив — каза тихо Девьо. — Значи е решено, че аз поемам командването на експедицията, Робърт заема длъжността на мой първи помощник, а Едуард е втори?

— Да — отвърнаха останалите четирима в палатката.

— В такъв случай трябва да знаете, че възнамерявам да се съветвам с вас четиримата, когато се наложи да се взимат решения — каза Девьо. — Винаги съм искал да командвам собствен кораб… но не по такъв начин, мамка му. Ще имам нужда от помощта ви.

Всички кимнаха, обвити от облаци тютюнев дим.

— Имам още един въпрос, преди да излезем оттук и да кажем на мъжете да се подготвят за днешния пир и утрешния поход — каза Кауч.

Девьо, който седеше в топлата палатка без шапка на главата, повдигна вежди.

— Какво ще правим с болните? Хартнъл ми каза, че шестима от тях не могат да вървят, дори ако животът им зависи от това. Твърде напреднала фаза на скорбут. Например Джопсън, стюардът на капитана. Господин Хелпман и нашият инженер Томпсън са мъртви, но Джопсън все още се държи. Хартнъл твърди, че не може дори да си повдигне главата, за да пие — трябва да му се помага, — но е все още жив. Ще го вземем ли с нас?

Девьо погледна към Кауч, а след това и към останалите трима мъже, опитвайки се да прочете отговора по лицата им, но там не откри нищо.

— И ако все пак вземем Джопсън и останалите умиращи — продължи Кауч, — в качеството си на какво ще ги вземем?

Нямаше смисъл Девьо да пита какво иска да каже вторият помощник. Дали ще ги вземем със себе си като другари или в качеството им на храна?

— Ако ги оставим тук — каза той, — те повече от сигурно ще отидат за храна на Хики, ако той наистина се върне, както предполагат някои от вас.

Кауч поклати глава.

— Нямам предвид това.

— Знам — отвърна Девьо. Той си пое дълбоко дъх, като едва не се закашля от гъстия дим. — Добре — рече той. — Ето и първото ми решение, взето като командир на експедицията на Франклин. Когато утре потеглим, теглейки лодките по леда, с нас тръгват всички хора, които успеят да отидат до лодките и да застанат във впряговете — или поне да се качат в някоя от лодките. Ако някой умре по пътя, тогава ще решим дали да теглим тялото му по-нататък. Аз ще реша. Но утре сутринта лагера „Спасение“ ще напуснат само онези, които успеят да отидат до лодките.

Всички мъже мълчаха, но неколцина кимнаха. Никой не гледаше Девьо в очите.

— Ще съобщя решението си на мъжете след вечеря — каза Девьо. — Всеки от четиримата трябва да избере по един надежден човек, който да поеме дежурството с вас. Едуард ще състави графика. Не позволявайте на тези мъже да се натъпчат до забрава. Нужно е да запазим здрав разсъдъка си — поне някои от нас — докато не достигнем благополучно откритите води.

Четиримата мъже кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, съобщете на хората за угощението — каза Девьо. — Вече приключихме тук.

От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.

Събота, 20 август, 1848 година

Късметът, който месеци и години наред обръщаше гръб на сър Джон, командир Фицджеймс и капитан Крозиър, като че ли се усмихваше на този дявол Хики.

Те не знаят, че аз случайно пъхнах дневника си в медицинската чанта — или всъщност знаят, тъй като преди две нощи, когато ме взеха в плен, я претърсиха внимателно, но това не ги интересува. Деля палатката само с лейтенант Ходжсън, който сега е пленник като мен и няма нищо против да пиша в тъмното.