Дан Симънс - Ужас

— Ох, добре — каза Голдинг. — Но предпочитам да се включа в търсенето. — Той се затътри обратно през леденото поле.

— Капитанът сигурно е изгубил половината си кръв, докато допълзи дотук от мястото, където го простреля, Корнилиъс — каза Ейлмър. — Ако не се е хвърлил във водата, няма къде да се скрие, без да остави кървава следа.

— Абсолютно си прав, скъпи ми Дики — каза Хики със странна усмивка. — Ако не е във водата, той може все още да пълзи, но не може да спре кръвотечението при такива рани. Ще продължим да го търсим, докато не се убедим, че се е удавил или се е скрил някъде между върховете на глетчерите, докато кръвта му изтича. Ти ще започнеш оттам, по южната страна на полинията. Аз ще тръгна на север. Ще се движим по посока на часовниковата стрелка. Ако забележиш някаква следа, дори да е капчица кръв или вдлъбнатина в снега, спираш и викаш. Аз ще дойда при теб. И внимавай. Не искаме умиращият негодник да изскочи от сенките и да грабне някоя от пушките ни, нали?

Ейлмър изглеждаше изненадан и разтревожен.

— Наистина ли смяташ, че ще му е останала толкова сила, че да го направи? С три куршума и всичките сачми в тялото си имам предвид. Без шинела със сигурност ще измръзне до смърт за няколко минути. Става все по-студено и вятърът се засилва. Наистина си мислиш, че се е притаил някъде и ни чака, Корнилиъс?

Хики се усмихна и кимна към черното езеро.

— Не. Мисля, че е мъртъв и се е удавил там долу. Но трябва да се убедим в това. Няма да си тръгнем, докато не сме сигурни, дори ако се наложи да търсим, докато не се покаже проклетото слънце.

В крайна сметка го търсиха в продължение на три часа под светлината на изгряващата, а след това — и залязваща луна. Нито около полинията, нито сред глетчеровите върхове, нито на откритите ледени полета отвъд ледената гора, нито по торосите, издигащи се на север, на юг и на изток — никъде не откриха кървави дири, отпечатъци или следи от влачене.

На Робърт Голдинг му бяха необходими три пълни часа, за да нареже телата на Джон Лейн и Уилям Годард на парчета с нужните размери, и въпреки това ужасно оплеска всичко. На леда около него се въргаляха ребра, глави, ръце, крака и части от гръбнаци, сякаш беше избухнал взрив в кланица. Самият Голдинг така се беше омазал в кръв, че приличаше на участник в комедийно представление, и когато Хики и останалите се върнаха, Ейлмър, Томпсън и дори Магнъс Менсън се стреснаха от вида на техния млад ученик, и Хики се смя дълго и невъздържано.

Напълниха конопените чували и торби с месо, увито в мушама, която бяха донесли със себе си. И въпреки това от тях се процеждаше кръв.

Отвързаха Гудсър, който трепереше от студ или от шока.

— Време е да тръгваме, докторе — каза Хики. — Останалите момчета ни чакат на леда на около десет мили западно оттук, за да те приветстват с добре дошъл.

— Господин Девьо и другите скоро ще тръгнат след вас — каза Гудсър.

— Не — каза Корнилиъс Хики с абсолютна увереност. — Няма. Не и сега, когато знаят, че имаме поне три пушки и пистолет. Ако изобщо разберат, че сме били тук, което според мен няма да стане. — После се обърна към Голдинг: — Дай на нашия нов другар да носи един чувал с месо, Боби.

Когато Гудсър отказа да вземе обемистия чувал, Магнъс Менсън го събори с удар на земята, като едва не му счупи ребрата. При четвъртия опит да му дадат мокрия от кръвта чувал, след още два сериозни удара, лекарят най-после го взе.

— Да тръгваме — каза Хики. — Вече приключихме тук.

Първи помощник-капитан Девьо неволно се усмихваше до уши, докато заедно с осемте си моряци се връщаше в лагера „Спасение“ сутринта в събота, 19 август. Този път за разнообразие той носеше само добри новини на капитана и останалите.

Само на четири мили от брега паковият лед се беше разцепил на плаващи късове и се бяха отворили канали, и Девьо и хората му изгубиха още един ден, проследявайки ги на юг, докато накрая не се озоваха пред открита вода, която стигаше чак до полуостров Аделаида и почти сигурно до залива с устието на реката на Бак, намиращ се малко по-далеч на изток, зад полуострова. Девьо беше видял ниските хълмове на полуостров Аделаида на по-малко от дванайсет мили от айсберга, върху който се бяха изкатерили при достигането на най-южната точка на паковия лед. Не можеха да продължат по-нататък без лодка, което тогава беше накарало старши помощник Девьо да се усмихне широко и го караше да се усмихва и сега.