Дан Симънс - Ужас

Джопсън беше чул шума от пиршеството предишната вечер — спомените за виковете, смеха и миризмата на печено месо бяха несвързани, тъй като целия вчерашен ден той беше прекарал в трескаво бълнуване, — но когато се събуди в сумрака, установи, че някой е оставил до него чиния с парче мазна тюленова кожа, няколко ленти сочна бяла лой и парче миришещо на риба и почти сурово червено тюленово месо. Джопсън повърна — не излезе нищо, тъй като не беше ял цял ден или може би няколко дни — и избута отвратителната чиния с отпадъци през входа на палатката.

Беше разбрал, че ще го изоставят, когато късно вечер на другарите му минаха един по един през палатката, без да кажат нито дума, без дори да го погледнат, но всеки оставяше по един или два корави като камък и плесенясали сухара, които трупаха до него като камъни, приготвени за погребението му. Тогава той беше твърде слаб, за да възрази — и твърде погълнат от виденията си, — но Джопсън знаеше, че тези няколко червиви парчета зле опечено и застояло брашно са единственото, което щеше да получи за дългите години, през които беше служил вярно на флота, Изследователската служба и капитан Крозиър.

Щяха да го изоставят.

Тази неделя сутринта — за пръв път от няколко дни, а може би седмици — той се събуди с прояснено съзнание, само за да чуе как другарите му се готвят да напуснат завинаги лагера „Спасение“.

Откъм лодките се чуваха викове, докато хората преобръщаха двата велбота, вдигаха двата катера върху шейните им и товареха всичко в четирите лодки.

Как могат да ме изоставят? На Джопсън му беше трудно да повярва, че са способни да постъпят така с него. Нима той не беше стоял неотстъпно край капитан Крозиър по време на болестта му, тежките пристъпи на депресия и запоите? Нима той тихо и безропотно, както се полага на един добър стюард, не беше изнасял посред нощ ведрата с повръщано от капитанската каюта и не беше бърсал задника на ирландския пияница, когато той се изпускаше в гащите по време на трескавия си делириум?

Сигурно затова копелето ме оставя тук да умра.

Джопсън с усилие отвори очи и се опита да се превърти в подгизналия си спален чувал. Никак не беше лесно. Слабостта, която се излъчваше на вълни от вътрешностите му, го изпълваше целия. Главата му заплашваше да се пръсне от болка всеки път, когато отвореше очи. Земята се клатеше под него по-страховито от всеки кораб, с който му се беше налагало да минава покрай нос Хорн по време на буря. Костите го боляха.

„Изчакайте ме!“ — изкрещя той. Или си мислеше, че е изкрещял, но всъщност думите бяха прозвучали само в главата му. Трябваше да положи повече усилия… трябваше да ги настигне, преди да замъкнат лодките върху леда… да им покаже, че още може да върви във впряговете заедно с най-добрите от тях. Може би дори щеше да успее да ги заблуди, ако се насилеше да погълне малко от вонящото им, развалено тюленово месо.

Джопсън не можеше да повярва, че са го зачеркнали като някой мъртвец. Той беше живо човешко същество, с добра флотска характеристика и отличен опит като личен стюард, както и със солидна биография на лоялен поданик на Нейно величество, също като всички останали мъже в експедицията, да не говорим за семейството и дома му в Портсмут (ако Елизабет и синът му Ейвъри бяха все още живи и не ги бяха изселили от къщата, наета от тях срещу сумата от двайсет и осем паунда, които Томас Джонсън беше получил от Изследователската служба като аванс от годишната заплата от шейсет и пет паунда за първата година на експедицията.)

Лагерът „Спасение“ вече изглеждаше празен, ако не се смятаха тихите стонове, които може би се разнасяха от съседните палатки, а може би бяха просто воят на непрестанния вятър. Обичайното хрущене на чакъла под ботушите, тихите ругатни, редкият смях, приглушените гласове на мъжете, отиващи или връщащи се от дежурство, виковете между палатките, ударите с чук или стърженето на трион, мирисът на тютюн — всичко беше изчезнало, бяха останали само слабите и затихващи звуци, разнасящи се откъм лодките. Мъжете наистина напускаха лагера.

Томас Джопсън не възнамеряваше да остава тук и да умира в този студен временен лагер накрай света.

Събирайки всичките си останали сили — и допълнителни, незнайно откъде появили се, — Томас Джопсън избута надолу от раменете си вълнения спален чувал и се зае със задачата да изпълзи от него. Работата му не се улесни от факта, че преди да се измъкне от спалния чувал и да запълзи към изхода, се наложи да одира от плътта си кори от замръзнала пот, кръв и други телесни течности, примесени с вълната.