Дан Симънс - Ужас

Аз отказах.

С любезен глас господин Хики ме помоли отново.

Отново отказах.

Тогава господин Хики нареди на господин Менсън да вземе ножицата и да ме съблече гол като лежащия в краката ни труп.

Когато свалиха всичките ми дрехи, господин Хики закрачи напред-назад пред мъжете, сочейки с пръст голата ми фигура. Господин Менсън стоеше наблизо с ножицата в ръце.

— В нашето братство няма място за скатавки — каза господин Хики. — И макар да се нуждаем от лекар — защото аз смятам да се грижа за здравето на хората ми, всички до един, — той трябва да бъде наказан, ако отказва да служи на общото благо. Тази сутрин ми отказа два пъти. В знак на нашето недоволство ние ще премахнем два незначителни израстъка.

След тези думи господин Хики започна да мушка с дулото на пистолета различни части от анатомията ми — пръстите ми, носа, пениса ми, тестисите, ушите.

След това взе ръката ми.

— Един хирург има нужда от пръстите си, ако ще ни е от полза — театрално провъзгласи той и се изсмя. — Тях ще ги оставим за накрая.

Повечето от мъжете се засмяха.

— Пенисът и топките му обаче няма да са нужни — каза господин Хики, мушкайки споменатите части с ужасно студената цев на пистолета.

Мъжете отново се засмяха. Изглежда, те с огромно нетърпение очакваха развитието на събитията.

— Но днес ние сме милосърдни — каза господин Хики. След това нареди на господин Менсън да отреже два от пръстите на краката ми.

— Кои два, Корнилиъс? — попита едрият идиот.

— Ти избери, Магнъс — отговори нашият церемониалмайстор.

Мъжете пак се разсмяха. Усещах разочарованието им, че нещата ще се ограничат само с отрязването на някакви си пръсти, но те с нескрито удоволствие наблюдаваха Магнъс Менсън в ролята на господар на съдбата на моите стави. Вината не беше тяхна. Мнозинството моряци, оказали се тук, нямаха никакво образование и не обичаха образованите хора.

Господин Менсън избра двата ми палеца.

Публиката се засмя и заръкопляска.

Ножиците бързо бяха вкарани в употреба и огромната физическа сила на господин Магнъс се оказа в моя полза при ампутацията.

Последва нов смях — и огромен интерес, когато ми бе донесена медицинската чанта и аз завързах повредените артерии, спрях кръвотечението, доколкото успях — като през цялото време чувствах голяма слабост, — и превързах раните.

Господин Менсън получи нареждане да ме отнесе в палатката ми; той се грижеше за мен внимателно, като майка за болното си дете.

Точно в този ден господин Хики реши да ме лиши от най-ефикасните ми медицински препарати. Още сутринта бях успял да прелея по-голямата част от морфина, опиума, лауданума, доувъровата пудра, отровния живачен каломел и мандрагората в една матова, безобидна на вид бутилка с надпис „Олово на прах“, която прибрах не в медицинската ми чанта, а на друго място. След това долях вода в шишетата, за да постигна предишните нива на морфина, опиума и лауданума.

Сега всеки път, когато давам на господин Менсън лекарството за „болките в коремчето“, той получава осем части вода на две части морфин. Великанът обаче като че ли не забелязва, че лекарството му е загубило ефективността си, което за пореден път ми напомня колко е важна ролята на вярата в процеса на лекуване.

След смъртта на лейтенант Ходжсън аз още няколко пъти отказвах да изпълнявам заповедите на господин Хики, което доведе до загубата на общо осем пръста, едно ухо и целия ми препуциум.

Последната операция предизвика такова веселие сред насъбраните мъже въпреки лежащите пред тях нови трупове, че човек би си помислил, че присъстват на цирково представление.

Аз знам защо господин Хики така и не изпълни нееднократните си заплахи да ме лиши от половия ми член или тестисите. При службата си във флота помощник-калафатникът беше видял достатъчно травми, за да знае, че често кръвотечението от подобни рани не може да бъде спряно — особено ако кърви самият лекар, който се намира или в безсъзнание, или в шоково състояние, когато е необходимо да се извърши операцията, — а господин Хики не иска да умирам.

След като изгубих седем от десетте пръста на краката, ходенето стана много трудно. Досега не разбирах наистина колко важни са пръстите ни за запазване на равновесието. И, разбира се, болката, която постоянно изпитвам през последния месец, не може да се определи като незначителна.

Предполагам, че ще се покажа като горделив — направо като лъжец, — ако кажа тук, че нито веднъж не се замислих дали да не пия от скритата ми бутилка със смес от морфин, опиум и лауданум (и други медицински препарати), за която седмици наред мислех като за последно спасение.