Дан Симънс - Ужас

— Кат-сийт? — попита той тихо.

Ървинг протегна напред разтворените си длани в успокоителен жест и се усмихна възможно най-непринудено.

— Просто приятели — каза той, също тихо. — Няколко приятели.

Лейтенантът хвърли поглед към билото на хълма. Там все още не се появяваше никой на фона на синьото небе. Ървинг се уплаши, че човекът, дошъл за него, може да се уплаши от струпването на хора в долината и да си тръгне. Не беше сигурен колко време може да чака тук… колко време ще може да задържи Тикеркат и хората му на това място, преди те да побегнат.

Въздъхна дълбоко и осъзна, че трябва да настигне човека, да го успокои, да му обясни ситуацията и да го изпрати да доведе Фар и останалите възможно най-бързо. Не можеше да чака повече.

— Моля ви, стойте тук — каза Ървинг. Той остави кожената си раница на снега до Тикеркат в опит да му покаже, че ще се върне скоро. — Моля ви, почакайте тук. Ей сега се връщам. Даже няма да се скрия от погледа ви. Моля ви, останете.

Той осъзна, че прави с ръцете си такива жестове, сякаш ги умолява да седнат — сигурно по същия начин би увещавал едно куче.

Тикеркат не седна и не отговори, но продължаваше да стои неподвижно на мястото си, докато Ървинг бавно отстъпваше назад.

— Ей сега се връщам! — извика лейтенантът. Той се обърна и побягна по ледения сипей, а после — нагоре по склона, към билото на хълма.

Задъхан от усилието, на върха той се обърна назад и погледна надолу.

Десетте фигури, лаещите кучета и шейната си стояха по местата.

Ървинг им помаха с ръка, показа им с жестове, че скоро ще се върне, и започна бързо да се спуска от другата страна на хълма, готов да закрещи сред отдалечаващия се моряк.

На двайсет фута по-надолу по северозападния склон на хълма Ървинг видя нещо, което го накара да се закове на място.

Едно дребно човече, напълно голо, ако не се броят ботушите му, танцуваше около голям камък с купчина дрехи върху него.

„Леприкон“ — помисли си Ървинг, спомняйки си разказите на капитан Крозиър. Гледката му се струваше абсолютно безумна. Явно днес беше ден за странни видения.

Той се приближи и видя, че танцуващият около камъка не е леприкон, а помощник-калафатникът. Мъжът припяваше някаква моряшка песничка, докато танцуваше и правеше пируети. Ървинг не можеше да не забележи мръснобялата бледност на настръхналата кожа на дребния мъж, стърчащите му ребра, факта, че е обрязан, и колко нелепо изглеждат белите бузи на задника му по време на пируетите му.

Лейтенантът се приближи, клатейки невярващо глава. Не беше в настроение да се смее, но все още беше обхванат от радостна възбуда заради намирането на Тикеркат и останалите. Попита:

— Господи Хики, какво, по дяволите , си мислите, че правите?

Помощник-калафатникът престана с пируетите си. Той вдигна мършавия си пръст към устните си, сякаш правейки знак на лейтенанта да замълчи. После се обърна и показа на Ървинг задника си, докато се навеждаше над купчината дрехи върху камъка.

„Той е полудял — помисли си лейтенантът. — Не мога да допусна Тикеркат и останалите да го видят в такова състояние.“ Зачуди се дали да не накара дребния мъж да се освести с няколко шамара и все пак да го използва като куриер, който да доведе бързо тук Фар и останалите. Ървинг беше взел със себе си няколко листа хартия и парче графит, с които би могъл да напише бележка, но те бяха останали в раницата му в долината.

— Вижте какво, господин Хики… — започна той строго.

Помощник-калафатникът се завъртя толкова рязко с протегната напред ръка, че в първия момент Ървинг реши, че той продължава безумния си танц.

Но протегната ръка на Хики имаше остър нож.

Внезапно Ървинг почувства остра болка в гърлото си. Той се опита да заговори отново, но установи, че не е в състояние да го направи. Вдигна двете си ръце към гърлото си и погледна надолу.

През дланите му преливаше кръв, която се стичаше върху гърдите му и капеше върху ботушите му.

Хики отново замахна и описа широка дъга с ножа.

Този удар разсече трахеята на Ървинг. Той падна на колене и вдигна дясната си ръка, сочейки към Хики; полезрението му изведнъж се стесни, сякаш гледаше в тъмен тунел. Джон Ървинг беше толкова изненадан, че дори не изпита гняв.

Голият Хики пристъпи напред приклекнал — с острите си колене и тънките си крайници и сухожилия сега приличаше на някакво бледо, мършаво джудже. Но Ървинг падна на една страна върху студения камък, избълва през устата си невъобразимо количество кръв и умря още преди Корнилиъс Хики да разкъса дрехите му и да започне да вършее с ножа.