Дан Симънс - Ужас

— Какво е мнението ви за днешните събития, сержант?

— Много добро, сър.

— Добро? — Крозиър си спомни състоянието, в което се намираше гърлото и тялото на лейтенант Ървинг, лежащо в съседната медицинска палатка.

— Тъй вярно, сър. Нападението, сър. Мина като по часовник. Като часовник. Слязохме по онзи голям хълм, сър, със спуснати надолу мускети и пушки, сякаш бяхме абсолютно дружелюбно настроени, сър, а диваците ни гледаха как се приближаваме. Открихме огън от разстояние по-малко от двайсет ярда и създадохме адски смут в проклетия им строй, сър, това мога да ви кажа. Адски смут.

— Те в строй ли стояха, сержант?

— Ами не, капитане, не точно в строй. По-скоро в тълпа, както се полага на диваците, сър.

— И залпът ви ги покоси?

— О, да, сър. От такова разстояние дори пушките улучваха в целта. Впечатляващо зрелище, сър.

— Все едно стреляте риба в буре с дъждовна вода?

— Да, сър — отвърна сержант Тоузър с широка усмивка на червендалестото си лице.

— Те оказаха ли някаква съпротива, сержант?

— Съпротива ли, сър? Не съвсем. Не ни оказаха никаква сериозна съпротива.

— Но са били въоръжени с ножове, копия и харпуни.

— О, да, сър. Двама от безбожните диваци метнаха харпуните си, а един успя да хвърли копието, но те вече бяха ранени и не ни причиниха вреда, ако не се брои малката драскотина по крака на младия Сами Крисп, който веднага грабна пушката си и изпрати дивака, който го беше рязнал, право в ада, сър. Право в ада.

— И въпреки това двама от ескимосите са се измъкнали — каза Крозиър.

Тоузър се намръщи.

— Да, сър. За което моля за извинение. Цареше голямо объркване, сър. И двама от тях, които бяха паднали в снега, станаха, докато прострелвахме чумавите им кучета, сър.

— Защо убихте кучетата им, сержант? — Въпросът беше зададен от Фицджеймс.

Тоузър изглеждаше изненадан.

— Ами те ни лаеха и ръмжаха, и се хвърляха срещу нас, капитане. Бяха по-скоро вълци, отколкото кучета.

— Замислихте ли се, сержант, че могат да са ни от полза? — попита Фицджеймс.

— Да, сър. Като месо.

— Опишете ми двамата ескимоси, които успяха да избягат — каза Крозиър.

— Единият беше дребен, капитане. Господин Фар предположи, че може и да е бил жена. Или момиче. Косата й беше окървавена, но очевидно не е била мъртва.

— Очевидно — рече сухо Крозиър. — А другият, който избяга?

Тоузър сви рамене.

— Дребен мъж с превръзка на главата — само това знам, капитане. Беше паднал до шейната и всички го помислихме за мъртъв. Но той стана и побягна заедно с момичето, докато ние се разправяхме с кучетата, сър.

— Преследвахте ли ги?

— Да ги преследваме ли, сър? О, да, разбира се. Скъсахме си зад… тичахме след тях с всички сили, капитане. И в движение презареждахме оръжията и стреляхме, сър. Мисля, че улучих отново малката ескимоска кучка, но това изобщо не я забави, сър. Просто бяха твърде бързи за нас. Но скоро няма да се върнат, сър. Погрижихме се за това.

— А приятелите им? — попита сухо Крозиър.

— Моля, сър? — Тоузър отново се хилеше.

— Племето им. Селото. Кланът. Други ловци и воини. Тези хора са дошли отнякъде. Не са прекарали цялата зима на леда. Сигурно ще се върнат в селото си, ако вече не са го направили. Помислихте ли за това, че други ескимоски ловци — мъже, които убиват всеки ден — могат да вземат твърде навътре факта, че ние сме убили осем от техните близки, сержант?

Тоузър изглеждаше смутен.

— Свободни сте, сержант. Пратете ми втори лейтенант Ходжсън.

Ходжсън изглеждаше нещастен в същата степен, в която Тоузър беше самодоволен. Младият лейтенант явно беше дълбоко потресен от смъртта на най-близкия си приятел в експедицията и бе отвратен от нападението, проведено по негова заповед, след като се беше срещнал с отряда на Ървинг и бе отведен до тялото му.

— Свободно, лейтенант Ходжсън — каза Крозиър. — Искате ли стол?

— Не, сър.

— Разкажете ни как така се срещнахте с групата на лейтенант Ървинг. Капитан Фицджеймс ви беше заповядал да заминете на ловна експедиция на юг от лагера „Ужас“.

— Да, капитане. Това и правихме почти цялата сутрин. Не намерихме дори заешки следи в снега по крайбрежието, сър, а не можехме да излезем върху замръзналото море заради високите айсберги, които са се струпали покрай крайбрежния лед. Затова около десет часа поехме към вътрешността на острова с надеждата да намерим следи от някой елен, или лисици или мускусен бик, или някакво друго животно.

— Но не намерихте нищо?