Дан Симънс - Ужас

— Вие сте видели тялото на лейтенант Ървинг само няколко минути по-късно, нали, лейтенант?

— Да, сър. То се намираше на двайсет и пет минути пеша от мястото, където групата на Фар обядваше.

— Но вие не сте започнали да треперите неконтролируемо, след като сте видели тялото, нали, лейтенант? Да треперите в продължение на двайсет и пет минути и дори повече?

— Не, сър — каза Ходжсън, като очевидно не разбираше какъв е поводът за тези въпроси. — Но повърнах, сър.

— И кога решихте да нападнете групата ескимоси и да ги избиете?

Ходжсън преглътна звучно.

— Когато забелязах през далекогледа си от върха на хълма, че ровят из чантата на Джон и си играят с далекогледа му, капитане. След като всички се изредихме да гледаме — господин Фар, сержант Тоузър и аз — и разбрахме, че ескимосите са обърнали шейната си и се канят да потеглят.

— И дадохте заповед да не се взимат пленници?

Ходжсън отново сведе поглед.

— Не, сър. Въобще не помислих за това. Просто бях толкова… вбесен.

Крозиър мълчеше.

— Но наистина казах на сержант Тоузър, че трябва да разпитаме един от ескимосите за случилото се, капитане — продължи лейтенантът. — Така че сигурно преди нападението съм предположил, че някои от тях ще оцелеят след това. Просто бях толкова… вбесен.

— Кой даде заповед за стрелба, лейтенант? Вие, сержант Тоузър, господин Фар или някой друг?

Ходжсън примигна няколко пъти много бързо.

— Не си спомням, сър. Не съм сигурен, че изобщо е била давана заповед. Помня само, че се приближихме на трийсетина ярда до тях… а може и по-малко… и аз видях как неколцина от ескимосите грабнаха харпуните или копията, или с каквото там бяха въоръжени, а в следващия миг всички в строя ни вече стреляха, презареждаха оръжията и отново стреляха. А местните тичаха, а жените пищяха… старата жена виеше като… като онези баншита, за които сте ни разказвали, капитане… висок, пронизващ, протяжен вой… дори след като я улучиха няколко куршума, тя продължаваше с това ужасно пищене. После сержант Тоузър се приближи до нея с пистолета на Джон и… всичко се случи много бързо, капитане. Никога досега не съм участвал в нещо такова.

— Нито пък аз — каза Крозиър.

Фицджеймс мълчеше. Той беше герой в няколко кървави сухоземни кампании по време на Опиумните войни. Погледът му беше сведен надолу, изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Ако сме допуснали някакви грешки, сър — каза Ходжсън, — аз поемам пълната отговорност. Аз бях най-старшият офицер в двете групи след смъртта на Джо… на лейтенант Ървинг. Цялата отговорност е моя, сър.

Крозиър го погледна. Капитанът можеше да почувства студената безстрастност на собствения си поглед.

— Наистина сте били единственият офицер, лейтенант Ходжсън. За щастие или нещастие, цялата отговорност е била и все още е ваша. След около четири часа искам да поведа отряд към мястото на убийството на лейтенант Ървинг и стрелбата срещу ескимосите. Ще потеглим под светлината на фенери и ще следваме дирите на шейната ви, но искам да сме стигнали на мястото до изгрев-слънце. Вие и господин Фар ще бъдете единствените от участниците в днешните събития, които ще тръгнат с нас. Така че поспете, нахранете се и бъдете готов за тръгване в седем часа.

— Да, сър.

— И ми изпратете помощник-калафатника Хики.

От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.

Вторник, 25 април 1848 г.

Лейтенант Ървинг много ми допадаше. Той оставяше впечатлението за порядъчен и внимателен млад мъж. Не го познавах много добре, но по време на всичките тези тежки месеци — особено през седмиците, в които прекарвах времето си не само на „Еребус“, но и на „Ужас“ — аз нито веднъж не видях лейтенанта да се измъква от задълженията си, да разговаря грубо с моряците или да се обръща към тях или към мен по друг начин освен внимателно и с професионална учтивост.

Знаех, че капитан Крозиър е изключително дълбоко потресен от тази загуба. Той беше толкова блед, когато пристигна в лагера някъде след два часа тази нощ, че аз бях готов да заложа професионалната си репутация на това, че не е възможно човек да бъде по-блед. Но капитанът пребледня още повече, когато научи страшната новина. Дори устните му станаха бели като паковия лед, който беше пред очите ни през по-голямата част от последните три години.

Ала колкото и да харесвах и уважавах лейтенант Ървинг, аз трябваше да изпълня професионалните си задължения и да потисна всички спомени за нашите дружески отношения.