Дан Симънс - Ужас

Вместо това Ървинг каза на Робърт Томас, първия помощник-капитан, който застъпи след него дежурството си като вахтен офицер, че смята да се поразходи и ще се върне скоро.

След това Ървинг се спусна по ледената рампа върху тъмния паков лед.

Той търсеше Безмълвната дама.

Няколко седмици по-рано Ървинг беше преживял истински шок, когато капитан Крозиър изглеждаше решен да предаде жената на растящата тълпа, започнала да се събира под влияние на подшепванията за бунт на помощник-калафатника Хики, и някои моряци започнаха да крещят, че жената е Йона и трябва да бъде убита или прогонена. Когато Крозиър застана там, стиснал здраво Безмълвната дама за ръката, а след това я блъсна към разгневените мъже като римски император, хвърлящ християните на лъвовете, лейтенант Ървинг просто не знаеше как да постъпи. Като младши лейтенант той можеше само да стои и да гледа капитана си, дори ако това означаваше Безмълвната да умре. Като млад влюбен мъж Ървинг беше готов да излезе напред и да я спаси, дори това да означаваше да изгуби собствения си живот.

Когато Крозиър спечели на своя страна повечето моряци с довода, че Безмълвната може да е единствената на борда, умееща да ловува, и ще лови риба на леда, ако се наложи да напуснат кораба, Ървинг тихо въздъхна с облекчение.

Но на следващия ден след конфликта ескимоската окончателно напусна кораба и сега се връщаше веднъж на два-три дни в часа за вечеря, за да получи някой сухар или редки подаръци под формата на свещи, след което отново изчезваше в тъмните ледове. Оставаше загадка къде живее и с какво се занимава.

Тази вечер не беше твърде тъмно; северното сияние танцуваше ярко над главата му, а луната светеше достатъчно силно, за да могат торосите да хвърлят мастиленочерни сенки. Този път трети лейтенант Джон Ървинг не се отправи в търсене на Безмълвната по собствена инициатива. Капитанът отново му беше предложил да открие тайното убежище на ескимоската на леда — стига да е възможно да го направи, без да се подлага на излишна опасност.

— Бях напълно сериозен, когато казах на хората, че е възможно тя да притежава уменията, които да спасят живота ни на леда — каза тихо Крозиър, когато двамата останаха насаме в каютата му, и Ървинг се наведе към него, за да го чува по-добре. — Но ние не можем да чакаме, докато се озовем на леда, за да разберем откъде и как тя се сдобива с прясно месо. Доктор Гудсър ми каза, че ако до лятото не намерим източник на прясна храна, скорбутът ще ни отнесе всичките.

— Но освен ако не я проследя по време на лова, сър — прошепна Ървинг, — как ще успея да измъкна тайната от нея? Тя не може да говори.

— Разчитам на находчивостта ви, лейтенант Ървинг — беше всичко, което му каза Крозиър.

Това беше първата възможност на Ървинг да прояви своята находчивост след разговора му с капитана.

В кожената чанта, която беше преметнал през рамо, Ървинг носеше няколко изкушения за в случай че успееше да намери Безмълвната и да комуникира с нея. Имаше сухари, много по-пресни от онези, които беше получил за вечеря. Те бяха увити в салфетка, но Ървинг беше взел със себе си и красива ориенталска копринена кърпичка, която лондонската му приятелка му беше подарила малко преди тяхната… не особено приятна раздяла. В нея беше завито най-голямото изкушение: малко късче мармалад от праскови.

Доктор Гудсър грижливо пазеше мармалада и го раздаваше в малки количества като противоскорбутно средство, но лейтенант Ървинг знаеше, че лакомството е едно от малкото неща, към които ескимоското момиче проявяваше интерес, когато взимаха храна от господин Дигъл. Ървинг беше виждал как тъмните й очи проблясват, когато получаваше намазан с мармалад сухар. През последния месец той беше изстъргвал десетина пъти мармалада от собствените си сухари, за да събере скъпоценното количество, което сега носеше със себе си в мъничка порцеланова съдинка, принадлежала някога на майка му.

Ървинг беше заобиколил дясната страна на кораба и сега вървеше по равния участък от лед към лабиринта от върхове на глетчери и малки айсберги, които се издигаха като ледена версия на Бърнамския лес, тръгнал към Дънсинейн 57 57 В „Макбет“ на Шекспир Третото видение казва на Макбет, че ще е в безопасност, докато Бърнамският лес не тръгне в полето към хълма Дънсинейн. на около двеста ярда южно от кораба. Той разбираше, че има голям риск да стане следващата жертва на съществото от ледовете, но през последните пет седмици то изобщо не се беше появявало и никой дори не го беше зървал. След карнавалната нощ не беше убит нито един моряк.