Дан Симънс - Ужас

Всички погледнаха към Крозиър — продължи Пеглър. — Капитанът блъсна момичето към тях. „Един-единствен човек на двата умиращи кораба успяваше да си намира прясно месо през есента и зимата — рече той. — И тя стои пред вас. Това ескимоско момиче… просто момиче… точно то знае как да намира, лови и убива тюлени, моржове и лисици, които нито един от нас не е в състояние да проследи по леда. Какво ще стане, ако се наложи да напуснем кораба… ако се окажем на леда без никакви хранителни запаси? Това е единственият от сто и девет останали живи хора, който знае как да намери прясно месо, за да оцелеем… и вие искате да я убиете .“

Бриджънс се усмихна, разкривайки собствените си кървящи венци. Двамата вече бяха стигнали до ледената рампа, водеща към „Еребус“.

— Нашият наследник на сър Джон може да няма благородническа кръв — каза тихо той, — може да не е получил нужното образование, но никой никога не е обвинявал капитан Крозиър — поне аз не съм чувал да го обвиняват — в глупост. И доколкото разбирам, той доста се е променил след тежката болест, която преболедува преди няколко седмици.

— „Стана тялото му клето скъпоценност във морето“ 56 56 Цитат от „Буря“ на Шекспир (превод на Валери Петров). В оригинала Пеглър използва фразата „sea change“ която в английския език се е превърнала в идиом със смисъл „пълно преобразяване“. Пеглър се наслаждава на каламбура, защото освен че Крозиър е преживял трансформация, това се е случило именно в морето. — каза Пеглър, наслаждавайки се както на каламбура, така и на възможността да използва фразата, чута от Бриджънс шестнайсет години по-рано.

— И как така?

Пеглър почеса замръзналата буза над шала. Ръкавицата изстърга по небръснатата му брада.

— Трудно е да се обясни. Аз лично предполагам, че за пръв път от трийсет години капитан Крозиър е абсолютно трезвен. Уискито сякаш никога не оказваше влияние върху способностите на този човек — той е превъзходен моряк и офицер, — но издигаше един вид… преграда… стена… между него и света. Сега той е тук в много по-голяма степен. Нищо не се изплъзва от вниманието му. Не знам как да го обясня по друг начин.

Бриджънс кимна.

— Предполагам, че всякакви разговори за убийството на вещицата веднага секнаха.

— Абсолютно — отвърна Пеглър. — Известно време моряците дори й даваха допълнително сухари, но след това тя си тръгна — премести се някъде в ледовете.

Бриджънс тръгна да изкачва рампата, но се обърна. С много тих глас, за да не бъде чут от вахтените на палубата, той попита:

— Какво е мнението ти за Корнилиъс Хики, Хари?

— Според мен той е коварен дребен боклук — отговори Пеглър, без да се интересува кой ще го чуе.

Бриджънс кимна отново.

— Точно такъв е. Чувал съм за него много слухове в продължение на години, преди да отплавам заедно с него на тази експедиция. Той преследваше момчетата по време на продължителните пътувания — превръщайки ги практически в роби на своите нужди. През последните години чувам, че е започнал да предпочита по-възрастни мъже като онзи идиот…

— Магнъс Менсън — каза Пеглър.

— Да, като Менсън — потвърди Бриджънс. — Ако Хики се интересуваше единствено от удоволствието си, нямаше да имаме причини за безпокойство. Но този дребен хомункулус е много по-лош, Хари… по-лош от обикновения метежник или мълчаливия съучастник. Внимавай с него. Наблюдавай го, Хари. Боя се, че той може да причини голяма вреда на всички ни. — Бриджънс се засмя. — Само ме чуй какви ги говоря. „Да причини голяма вреда.“ Като че ли и без това не сме обречени. Следващия път, когато се видим, може би ще е, когато напускаме корабите и поемаме по леда на последната ни дълга, студена разходка. Грижи се за себе си, Хари Пеглър.

Пеглър не отговори нищо. Старшината на марса свали горната си ръкавица, след това долната, по-тънка, и докосна със замръзналите си пръсти замръзналите буза и вежда на стюарда на най-нисшите офицери Джон Бриджънс. Докосването беше съвсем леко и никой от двамата мъже не успя да го усети с измръзналата си кожа, но и това им беше достатъчно.

Бриджънс продължи да се изкачва по рампата. Без да се обръща назад, Пеглър сложи ръкавиците си и пое обратно към КНВ „Ужас“ в студения, сгъстяващ се мрак.

Беше неделя и лейтенант Джон Ървинг беше изкарал две поредни вахти на палубата в тъмнината, на студа — едната от които заради приятеля си Джордж Ходжсън, който лежеше болен със симптоми на дизентерия, — пропускайки топлата си вечеря в офицерската столова, като беше получил в замяна само малко, студено като лед парче осолено свинско и пълен с гъгрици сухар. Но сега му оставаха цели осем блажени часа до следващото дежурство. Той можеше да се домъкне до жилищната палуба, да пропълзи под замръзналите одеяла на леглото в каютата му, да ги позагрее малко с топлината на тялото си и да проспи всичките осем часа.