Дан Симънс - Ужас

— Чарлз Бабидж? — попита Пеглър. — Който прави разни странни неща, включително някакъв вид изчислителна машина?

— Същият — отвърна Бриджънс. — Чарлс ми каза, че през всичките тези години господин Дарвин е работил върху някакъв изключително интересен труд, в който обсъжда механизмите на еволюцията на органичните форми. Очевидно черпи информация от сравнителната анатомия, ембриологията и палеонтологията… които представляваха огромен интерес за бившия ни корабен естественик, ако си спомняш. Но незнайно по каква причина господин Дарвин категорично отказва да публикува труда си и, по думите на Чарлз, възможно е книгата да не види бял свят.

— Еволюция на органичните форми? — повтори Пеглър.

— Да, Хари. Противоречащата на всички християнски схващания идея, че видовете не са останали непроменени след сътворението, а са се променяли и адаптирали с течение на времето… дълго време. Периодите от време, описани от господин Лайъл.

— Знам какво представлява еволюцията на органичните форми — каза Пеглър, опитвайки се да не покаже раздразнението си, породено от снизходителните обяснения на Бриджънс. Проблемът в отношенията между учител и ученик, осъзна той не за пръв път, се криеше в това, че те си оставаха неизменни, докато всичко наоколо се променяше. — Чел съм трудовете на Ламарк по въпроса. Както и Дидро. И Бюфон, струва ми се.

— Да, това е стара теория — каза Бриджънс с развеселен, но същевременно леко извинителен тон. — Монтескьо също е писал за това, както и Мопертюи, и останалите, които спомена. Дори Еразъм Дарвин, дядото на нашия бивш другар по плаване, е повдигал подобна тема.

— Тогава защо книгата на господин Чарлз Дарвин е толкова важна? — попита Пеглър. — Идеята за органичната еволюция е стара. Била е отхвърляна от църквата и други естественици в продължение на много поколения.

— Ако може да се вярва на Чарлз Бабидж и други наши общи приятели с господин Дарвин — каза Бриджънс, — в новата книга — ако изобщо бъде издадена някога — ще се представят доказателства за действителния механизъм на органичната еволюция. И ще се дават хиляди — може би десетки хиляди — убедителни примери, които показват този механизъм в действие.

— И какво представлява този механизъм? — попита Пеглър. Слънцето вече се беше скрило. Розовеещото сияние в небето избледня до бледожълтия сумрак, който предхождаше изгрева. Сега, след като слънцето беше изчезнало, Пеглър почти не вярваше, че го беше видял.

— Естественият отбор се получава от надпреварата вътре в безчислените видове — каза възрастният стюард. — Отбор, в чийто ход се затвърждават полезните признаци, а се отстраняват неблагоприятните — тоест такива, които намаляват вероятността за оцеляване и размножаване — в продължение на огромни периоди от време. Лайълските периоди от време.

Пеглър обмисли думите му за кратко.

— Защо повдигна тази тема, Джон?

— Заради нашия хищен приятел, който обитава тукашните ледове, Хари. Заради почернелия череп, който ти остави на мястото, където някога беше черната зала и тиктакаше абаносовият часовник на кър Джон.

— Не те разбирам съвсем — рече Пеглър. Той често бе повтарял тази фраза като ученик на Джон Бриджънс по време на петгодишното странстване с „Бигъл“, което му се струваше безкрайно. Първоначално пътешествието бе планирано като двегодишно и Пеглър беше обещал на Роуз, че ще се върне след две години или по-рано. Тя беше умряла от туберкулоза по време на четвъртата година от плаването на „Бигъл“. — Ти смяташ, че съществото от ледовете представлява някаква еволюирала форма на обикновената бяла мечка, която сме срещали толкова често тук?

— Тъкмо напротив — отвърна Бриджънс. — Задавам си въпроса дали не сме се сблъскали с един от последните представители на някакъв древен вид — с животно, което е по-голямо, по-умно, по-бързо и много по-свирепо от потомците си, по-малките северни полярни мечки, които срещаме в изобилие.

Пеглър се замисли.

— С някакво допотопно животно — каза най-накрая той.

Бриджънс се изкиска.

— Поне в метафоричен смисъл, Хари. Сигурно си спомняш, че не съм привърженик на идеята за потопа.

Пеглър се усмихна.

— С теб е опасно да се общува, Джон. — Той остана замислен още няколко минути на студа. Светлината постепенно угасваше. Небето на юг отново се обсипа със звезди. — Смяташ ли, че това… същество… последното от своя вид… е бродило по земята, когато огромните гущери все още са съществували? И ако е така, защо все още не сме открили негови изкопаеми останки?