Дан Симънс - Ужас

Видът на скъсените мачти на „Еребус“ би ужасил всеки мачтови моряк, но болката на Хари Пеглър беше още по-голяма, тъй като той заедно със своя колега на „Еребус“ Робърт Синклер беше помагал при разглобяването на мачтите и на двата кораба и прибирането им на съхранение за безкрайните зими. Подобна гледка винаги предизвикваше отвратително впечатление и странното положение на „Еребус“, който стоеше с наведена кърма и вирнат нос сред настъпващия лед, по никакъв начин не я правеше по-привлекателна.

Вахтеният поздрави Пеглър и го покани на борда, и той отнесе посланието от капитан Крозиър на капитан Фицджеймс, който седеше и пушеше лулата си в офицерската столова, тъй като каюткомпанията все още се използваше като импровизиран лазарет.

Капитаните бяха започнали да използват медните цилиндри, предназначени за междинните доклади до Изследователската служба, за да си изпращат писмени послания един на друг — куриерите мразеха това нововъведение, защото студеният метал изгаряше пръстите им дори през дебелите ръкавици, — и на Фицджеймс му се наложи да нареди на Пеглър да отвори контейнера, тъй като той беше все още твърде студен и капитанът не можеше да го докосне. Фицджеймс не освободи Пеглър, затова той остана до вратата на офицерската столова, докато капитанът на „Еребус“ четеше писмото на Крозиър.

— Отговор няма да има, господин Пеглър — заяви Фицджеймс.

Старшината на марса козирува и се качи обратно на палубата. Около една дузина души бяха излезли, за да наблюдават изгрева на слънцето, и много други се обличаха долу, за да се присъединят към тях. Пеглър забеляза, че на леглата в лазарета в каюткомпанията лежат поне дузина мъже — почти толкова, колкото и в „Ужас“. Скорбутът се беше появил и на двата кораба.

Пеглър забеляза дребната позната фигура на Джон Бриджънс, който стоеше до релинга на кърмата. Приближи се до него и го потупа по рамото.

— А, леко докосване от Хари в нощта — каза Бриджънс, още преди да се е обърнал.

— Няма да е нощ още дълго — отвърна Пеглър. — Как позна, че съм аз, Джон?

Бриджънс не беше увил шал около лицето си и Пеглър успя да види усмивката и воднисто сините му очи.

— Новините за посетителите пристигат бързо на малкия кораб, замръзнал в ледовете. Бързаш ли да се връщаш на „Ужас“?

— Не. Капитан Фицджеймс няма да изпраща отговор.

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се — рече Пеглър.

Двамата слязоха по ледената рампа откъм десния борд на кораба и тръгнаха към айсберга и високия торос на югоизток, откъдето се разкриваше по-добра гледка към сияещия южен хоризонт. За пръв път от много месеци „Еребус“ беше осветяван от нещо, различно от северното сияние или светлината на фенерите и факлите.

Преди да стигнат до тороса, те преминаха по покрития със сажди и отчасти разтопен терен, където беше бушувал карнавалният пожар. По заповед на капитан Крозиър районът беше добре почистен в седмицата след нещастието, но дупките в леда, които бяха използвани като гнезда за стълбовете на палатките, си оставаха, както и замръзналите в леда парчета от въжетата и платната. Правоъгълникът на черната стая все още си личеше, дори след многобройните опити да се почисти ледът от саждите и след няколкото снеговалежа.

— Четох един американски писател — рече Бриджънс.

— Американски писател?

— Този, който стана причина малкият Дики Ейлмър да получи петдесет удара с камшик заради изобретателната украса на покойния ни, все още неоплакан карнавал. Странен дребен тип на име По, ако не ме лъже паметта. Много меланхолични и мрачни творби, на места наистина нездравословно страховити. Общо взето, не много добри, но много американски по някакъв неуловим начин. Обаче не успях да прочета съдбовния разказ, който стана причина за бичуването.

Пеглър кимна. Кракът му се закачи за нещо в снега и той се наведе, за да го изкърти от леда.

Оказа се мечият череп, който беше висял над часовника на сър Джон, изгорял при пожара. Месото, кожата и козината бяха изгорели напълно, костта беше почерняла от огъня, очните ябълки зееха пусти, но зъбите бяха запазили жълтеникавобелия си цвят.

— О, Боже, мисля, че на господин По това щеше да му хареса — рече Бриджънс.

Пеглър пусна черепа отново на снега. Вероятно разчистващите терена хора не го бяха забелязали сред откъсналите се от айсберга ледени парчета. Двамата с Бриджънс изминаха още петдесет ярда в посока към най-високия торос в района и се изкатериха по него. Пеглър постоянно подаваше ръка на възрастния мъж, за да му помогне в изкачването.