Дан Симънс - Ужас

Внезапно лодката и скелетите изчезват и Крозиър се озовава в някаква пещера, легнал върху леда до голата София Кракрофт.

Не, това не е София. Крозиър примигва, чувствайки как ясновидската му дарба се възпламенява в съзнанието му като палещ юмрук, и вижда, че сега лежи до голата Безмълвна дама. Двамата са заобиколени от животински кожи и лежат върху някаква ледена повърхност. Пространството около тях е осветено от фенер. Извитият таван се състои от ледени блокове. Гърдите на Безмълвната са кафяви, а косата й е дълга и много черна. Тя се е облегнала на единия си лакът върху кожите и гледа към Крозиър с някаква настойчивост.

„Ти ли сънуваш моите сънища? — пита тя, без да помръдва устни и да отваря уста. Не говори на английски. — Или аз сънувам твоите?“

Крозиър я чувства в своето съзнание и в сърцето си. Усещането е такова, сякаш е опитал най-хубавото уиски в живота си.

А после започва най-страшният кошмар.

Непознатият отпреди малко — онази смесица от Маклинток и някой си Хобсън — сега гледа не към лодката с двата скелета, а към младия Франсис Роудън Мойра Крозиър, който тайно присъства на католическа служба с баба си, вещицата Мойра.

Тази постъпка беше една от най-големите тайни в живота на Крозиър — той не само че се беше явил на забранено богослужение с баба Мойра, но и беше взел участие в католическия обред на евхаристия, в презряното и забранено Свето причастие.

Но фигурата на Маклинток-Хобсън стои край олтара като прислужващ, докато треперещият Крозиър — на моменти дете, на моменти уплашен петдесетгодишен мъж — се приближава към олтарния парапет, отпуска се на колене, отмята глава назад, отваря уста и подава език, готов да приеме Забранената нафора — плътта на Христос, чист символичен канибализъм от гледна точка на всички възрастни в семейството на Крозиър, в селото му и в живота му.

Но става нещо странно. От надвесения над него прошарен свещеник в бяла роба започва да капе вода по пода, по олтара и по самия Крозиър. И свещеникът е твърде едър дори от детска гледна точка — огромен, мокър, мускулест, тежко подвижен, той хвърля сянка върху коленичилия участник в Причастието. Това не е човек.

А Крозиър, коленичил гол, отмята назад глава, затваря очи и подава езика си, за да участва в Причастието.

В ръката на свещеника, надвиснал над него, няма нафора. Той изобщо няма ръце. Мокрото видение прескача олтарния парапет, накланя се ниско и отваря нечовешката си паст, сякаш самият Крозиър е хлябът, който трябва да бъде погълнат.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва наблюдаващата фигура на Маклинток-Хобсън.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва капитан Франсис Крозиър.

— Той дойде на себе си — казва доктор Гудсър на господин Джопсън.

Крозиър простенва.

— Сър, можете ли да седнете? — пита лекарят. — Можете ли да отворите очи и да седнете? Точно така, браво на капитана.

— Кой ден сме? — изграчва Крозиър. Мъждивата светлина, проникваща през отворената врата, и дори още по-мъждивата светлина от фенера му с намалено подаване на масло въздействат на чувствителните му очи като болезнени светлинни експлозии.

— Днес е вторник, 11 януари, капитане — отговаря стюардът му. Миг по-късно Джопсън добавя: — Хиляда осемстотин четирийсет и осма година от рождението на Христа.

— Вие бяхте много болен цяла седмица — казва лекарят. — През последните дни няколко пъти бях сигурен, че сме ви изгубили.

Гудсър му дава да пие вода.

— Имах сънища — изговаря с усилие Крозиър, след като отпива от леденостудената вода. Той усеща собствената си смрад, с която са пропити вледенените завивки.

— През последните няколко часа стенехте много силно — казва Гудсър. — Спомняте ли си нещо от сънищата по време на болестта?

Крозиър си спомня само усещането за безтегловност, но също така и тежестта, ужаса и настроението на виденията си, вече отлетели нанякъде като късче мъгла, отнесено от силен вятър.

— Не — отговаря той. — Господин Джопсън, моля бъдете така добър да ми донесете гореща вода, за да се измия. И можете да ми помогнете да се облека. Доктор Гудсър…

— Да, капитане?

— Ще бъдете ли така добър да отидете при господин Дигъл и да му кажете, че капитанът иска много голяма закуска тази сутрин?

— Сега е седем часът вечерта, капитане — казва лекарят.

— Няма значение. Искам много голяма закуска. Сухари. Каквото е останало от картофите ни. Кафе. Някакво свинско — бекон, ако има.

— Слушам, сър.