Дан Симънс - Ужас

— Много странно — каза Бриджънс. — Но съм изненадан, че това е помогнало да сдържи кръвожадността на мъжете. Тълпата е безмозъчна твар.

Пеглър отново кимна.

— След това Крозиър нареди на господин Дигъл, който стоеше на мястото до печката, да излезе напред.

— Готвача ли? — попита Бриджънс.

— Готвача. Крозиър попита господин Дигъл какво има за ядене тази вечер… и за всяка вечер до края на месеца. „Джон Бедняка — отвърна Дигъл. — И каквито там консервирани неща са останали, които не са изгнили или отровни.“

— Интересно — отбеляза Бриджънс.

— След това Крозиър попита доктор Гудсър — който в сряда се намираше на „Ужас“ — колко души са го потърсили с оплаквания през последните три дни. „Двайсет и един — каза Гудсър. — Четиринайсет болни лежаха в лазарета, докато не ги извикахте на това събиране, сър.“

Този път Бриджънс кимна, сякаш разбираше каква е била целта на Крозиър.

— А след това капитанът каза: „Това е скорбут, момчета.“ За три години някой офицер — лекар, капитан, дори помощниците — не беше произнасял на глас тази дума пред моряците — продължи Пеглър. — „Разболяваме се от скорбут, моряци — рече капитанът. — Симптомите са ви познати. А ако не са… или нямате смелост да мислите за това… тогава трябва да слушате внимателно“. И Крозиър изкара доктор Гудсър пред всички, до момичето, и го накара да изброи всички симптоми на скорбута.

— „Рани“, каза Гудсър — продължи Пеглър, докато двамата приближаваха „Еребус“. — „Рани и кръвоизливи по цялото тяло. Това са локви от кръв — рече той, — които се събират под кожата. Изтичат през нея. Изтичат през всички естествени отвори — през устата, през ушите, през очите, през задника. Крайниците се вцепеняват — каза той, — което означава, че първо ръцете и краката започват да болят, а после се схващат. Губят подвижност. Ще станете тромави като сляп вол. След това ще ви опадат зъбите.“ След тези думи Гудсър замълча. Беше толкова тихо, Джон, че дори не можеше да се чуе дишането на петдесетте мъже, а само скърцането и стоновете на притискания от ледовете кораб. „И докато ви падат зъбите — продължи лекарят, — устните ви ще почернеят и ще се свият, оголвайки каквито зъби са ви останали. Като устни на мъртвец — рече той. — Венците ще почервенеят, тоест ще се подуят. Ще вонят. Това е причината за ужасното зловоние, което се разнася от болните от скорбут: венците гният и се разлагат отвътре. Но това не е всичко“, каза още Гудсър — продължи Пеглър. — „Ще бъдат засегнати зрението и слухът ви… ще отслабнат… както и разсъдъкът ви. Внезапно ще ви се стори напълно нормално да излизате на минус петдесет градуса без ръкавици и без шапка. Ще забравяте накъде е север и как се забива пирон. Сетивата ви не само ще отслабнат, но и ще се обърнат срещу вас — рече той. — Ако докато сте болни от скорбут, ви дам пресен портокал, миризмата му може да ви накара да се гърчете от болка и буквално да ви подлуди. Скърцането на плъзгачите на шейната по леда може да ви накара да паднете на колене от болка; изстрелът от мускет може да се окаже фатален.“ „Хей, чуйте!“ — извика в тишината някой от групата на Хики — продължи Пеглър. — „Нали имаме нашия лимонов сок!“ Гудсър само тъжно поклати глава. „Запасите от лимонов сок са на привършване — каза той. — Във всеки случай той вече не е особено ценен. По някаква неизвестна причина обикновените противоскорбутни средства, като лимоновия сок губят силата си след няколко месеца. Сега, след три години и нещо, той е практически безполезен.“

И тогава настъпи ужасна тишина, Джон. Вече наистина се чуваше дишането на мъжете и то беше учестено. И от тълпата се понесе миризма — на страх и нещо по-лошо. Повечето от присъстващите мъже, включително доста офицери, бяха посетили доктор Гудсър през изминалите две седмици с ранни симптоми на скорбут. Внезапно един от поддръжниците на Хики извика: „Какво общо има това с нашето решение да се избавим от ескимоската вещица, която ни носи нещастие?“ Тогава Крозиър пристъпи напред, стиснал момичето за ръката като пленница, като продължаваше да изглежда така, сякаш се канеше да я даде на тълпата. „Различни капитани и различни лекари са опитвали най-различни средства, за да предотвратят или излекуват скорбута — каза Крозиър на моряците. — Изтощителни физически упражнения. Молитви. Консервирани храни. Но в крайна сметка нищо не помагало. Кое е единственото средство, което помага в борбата със скорбута, доктор Гудсър?“ Тогава всички присъстващи се обърнаха, за да погледнат Гудсър. Дори ескимоското момиче. „Прясна храна — отвърна лекарят. — Особено прясно месо. Недостигът на полезни вещества в храната ни разболява от скорбут и само прясното месо може да го излекува“.