Дан Симънс - Ужас

При нормални обстоятелства това щеше да е достатъчно, за да прати единия от мъжете или и двамата на въжето. Но тук, когато бяха заседнали сред ледовете и им предстояха месеци или години без никаква надежда за спасение?

За пръв път от много години на Джон Ървинг му се прииска да седне долу и да се разридае. Животът му току-що беше станал по-сложен отвъд всякакви граници на въображението. Ако доложеше за двамата содомити, никой от екипажа — офицери, приятели, подчинени — вече никога нямаше да се отнася към него както досега.

А ако не доложеше, щеше да стане жертва на безкрайната наглост на Хики. Малодушното премълчаване на случилото се щеше да даде на помощник-калафатника повод за шантаж през следващите седмици и месеци. Освен това отсега нататък лейтенантът вече никога нямаше да може да спи спокойно или да се чувства в безопасност по време на вахта навън в тъмнината или в собствената си каюта — доколкото някой изобщо може да се чувства в безопасност с тази чудовищна бяла твар, избиваща хората един по един — и постоянно щеше да очаква ръцете на Менсън да се сключат около гърлото му.

— Ох, как си го начуках! — изрече на глас Ървинг в скърцащия студ на трюма. Когато се усети какво точно е казал, се разсмя на глас — и смехът прозвуча по-странно, по-тихо, но и по-зловещо от самите думи.

Лейтенантът вече беше огледал навсякъде, като се изключат няколко големи бурета и складът за котвени въжета, и беше готов да се откаже от търсенето, но не искаше да се качва на жилищната палуба, докато Хики и Менсън още се мотаят там.

Ървинг се промъкна покрай затъналите в мръсната вода празни палети — тук, близо до затъналия в леда нос, водата стигаше до над глезените му и подгизналите му ботуши се бяха покрили с ледена кора. Още няколко минути, и пръстите на краката му като нищо щяха да измръзнат.

Складът за котвени въжета се намираше в най-предната част на форпика, точно където двете стени на корпуса се сближаваха към носа. Той не представляваше точно стая — двете врати бяха високи само три фута, а пространството вътре беше с височина малко повече от четири фута, — а по-скоро нещо като килер. В него постоянно вонеше нетърпимо на речна тиня, дори месеци или години след като корабът беше пускал котва в устието на река. Навитите и натрупани едно върху котвени въжета заемаха почти цялото ниско, тъмно и зловонно помещение.

Лейтенант Ървинг отвори с усилие неподатливите врати на склада и поднесе фенера си към отвора. Трясъците на леда се чуваха особено силно тук, където носът и бушпритът бяха притиснати от движещия се паков лед.

Безмълвната дама вдигна глава и тъмните й очи припламнаха от светлината, както става при котите.

Тя беше гола, ако не се брои бяло-кафявата кожа, разстлана под нея като килим, и друга тежка кожена дреха — навярно парката й, — наметната на раменете й.

Подът на склада за котвени въжета беше издигнат на повече от фут над наводнения под на палубата. Ескимоската беше избутала масивните въжета встрани и беше застлала с кожата получилата се хралупа, в горната част на която имаше плетеница от кълчища. В малко канче за храна, пълно с масло или китова мас, гореше открит пламък, осигуряващ слаба светлина и топлина. Ескимоската се хранеше с парче червено, сурово, кърваво месо. Тя режеше с бързи движения късчета от парчето месо с малък, но явно много остър нож, и ги поднасяше до устата си. Ножът беше с кокалена или рогова дръжка, върху която имаше някаква украса. Безмълвната дама стоеше на колене, приведена над огъня и над месото, и малките й гърди висяха по начин, който напомни на образования лейтенант Ървинг за статуята на вълчицата, кърмеща малките Ромул и Рем, чиито илюстрации беше виждал.

— Ужасно съжалявам, мадам — каза Ървинг. Той докосна фуражката си и затвори вратите.

Олюлявайки се, той отстъпи няколко крачки назад в кишата, карайки плъховете да се разбягат, и се опита да събере мислите си след втория потрес за толкова кратко време.

Капитанът трябваше да знае за скривалището на Безмълвната. Дори само опасността от пожар изискваше да се вземат спешни мерки.

Но откъде беше взела тя ножа? Той изглеждаше по-скоро като ескимоско изделие, отколкото като оръжие или кухненски нож, взет от кораба. Разбира се, бяха обискирали ескимоската преди шест месеца, през юни. Нима го беше крила през цялото време?

Какво още можеше да крие?

И прясното месо.

На борда нямаше прясно месо, Ървинг беше сигурен в това.