Дан Симънс - Ужас

— Тук, в трюма, има още някой или нещо, което диша — продължи Томпсън. — Чувате ли?

Ървинг напрегна слуха си, но не чу дишане, макар че котелът издаваше звуци като тежко задъхано огромно същество.

— Къде са Смит и Джонсън? — попита лейтенантът.

Това бяха двамата огняри, които работеха денонощно тук с Томпсън.

Легналият по гръб инженер сви рамене.

— Тъй като напоследък в пещта отиват много малко въглища, имам нужда от тях само няколко часа дневно. През повечето време съм сам тук, лейтенант, лазейки между тръбите и клапаните. Уплътнявам. Регулирам. Заменям детайли. Опитвам се да поддържам това… нещо… в работно състояние, за да може топлата вода да тече в тръбите по няколко часа дневно. След два или три месеца това ще стане излишно. Вече нямаме въглища, за да се движим с парна тяга. Скоро няма да имаме въглища и за отопление.

Ървинг вече беше чул такива приказки в офицерската столова, но в момента не изпитваше особен интерес към тази тема. Три месеца му изглеждаха като цяла вечност. Точно сега искаше да се убеди, че Безмълвната не е на борда, и да доложи на капитана. После щеше да се опита да намери жената извън пределите на „Ужас“. А след това щеше да се опита да оцелее още три месеца. Щеше да се притеснява за недостига на въглища по-късно.

— Чухте ли слуховете, лейтенант? — попита инженерът. Той продължаваше да лежи върху койката, без да мига и без да обръща глава към Ървинг.

— Не, господин Томпсън. Какви слухове?

— Че тази… твар от ледовете, това привидение, този Дявол… идва на кораба когато си поиска и броди из трюма късно нощем — каза Томпсън.

— Не — отвърна лейтенант Ървинг. — Не съм чул подобно нещо.

— Ако останете тук достатъчно дълго сам — рече мъжът на койката, — ще чуете и ще видите всичко.

— Лека нощ, господин Томпсън. — Ървинг свали от куката пращящия фенер, излезе в коридора и тръгна в посока на носа.

Бяха останали още няколко места за оглеждане в трюма и Ървинг възнамеряваше да свърши бързо тази работа. Стаята на мъртъвците беше заключена; лейтенантът не беше взел ключа от капитана и след като се убеди, че тежкият катинар е здрав и е на мястото си, отмина нататък. Не изпитваше желание да види източника на драскащите и жвакащи звуци, разнасящи се иззад дебелата дъбова врата.

Двайсет и едната огромни железни цистерни, подредени покрай стените на корпуса, не оставяха никакво място за ескимоската да се скрие тук, така че Ървинг продължи към въглищните бункери с едва светещ фенер в гъстия, наситен с въглищна прах въздух. Останалите чували с въглища, които някога запълваха всички бункери от пода до тавана, сега едва покриваха ръбовете между пода и стените на всяко от помещенията. Лейтенантът не можеше да си представи, че Безмълвната дама би си направила ново укритие в някоя от тези мрачни, зловонни, чумави дупки — трюмът беше залят с нечистотии и навсякъде щъкаха плъхове, — но той беше длъжен да провери.

След като приключи с оглеждането на въглищните камери и складовете в средата на кораба, лейтенант Ървинг тръгна към останалите палети и бурета във форпика, точно под спалната зона на моряците и под огромната печка на господин Дигъл две палуби по-горе. Този складов отсек беше свързан чрез тесен трап с третата палуба и тоновете дървен материал, висящи от тежки греди над главите, превръщаха пространството в лабиринт и принуждаваха лейтенанта да се придвижва полуклекнал, ала сега тук имаше много по-малко палети, бурета и купчини с припаси, отколкото преди две и половина години по-рано.

Затова пък плъховете бяха станали повече. Много повече.

След като потърси между палетите и вътре в някои от най-големите от тях и се увери, че затъналите в мръсна вода бурета са или празни, или запечатани, Ървинг се накани да пристъпи към вертикалния трап, когато зърна размазано бяло петно и чу учестено дишане, пъшкане и шумолене от бързо движение отвъд мъждивите очертания на кръга светлина, хвърлян от фенера. Там се намираше някакво едро, движещо се същество, което явно не беше жената.

Ървинг нямаше оръжие. В първия момент се зачуди дали да не хвърли фенера и да хукне в тъмнината към главния трап. Разбира се, не го направи и мисълта да избяга се изпари — още преди да се е оформила изцяло. Той пристъпи напред и извика възможно най-силно и авторитетно:

— Кой е там?

После ги видя в светлината на фенера. Идиотът, Магнъс Менсън, най-едрият мъж в експедицията, намъкваше панталоните си, боравейки неловко с копчетата с грамадните си мръсни пръсти. На няколко фута от него Корнилиъс Хики, помощник-калафатникът, само пет фута висок, с плъхска физиономия и дребни очички, слагаше тирантите обратно на раменете си.