Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Иван Постивич се замисли за мъжа, когото тази нощ бе удавил. Последните думи на този човек все още го преследваха.

Кажи ми християнското си име. Все още виждаше как устните на осъдения се движат на сантиметри над повърхността на морето, в което щеше да остане завинаги. Тези последни вопли, тези последни секунди на земята щяха да останат само негова тайна и на Аллах. Тази убийца никога нямаше да чуе историята за унижението на жертвата, за вонята на страх, която излъчваше тялото му преди смъртта. Унижението и агонията щяха да потънат завинаги в дълбините на Босфора, като самия човек.

Еничарят прикова поглед в неподражаемия труд на слепите тъкачи на Персия, които бяха създали това чудо в краката му, и продължи да мълчи.

Принцесата позволи на тишината да се проточи, загледана в малък рубин с големината на сълза, почиващ в дланта на ръката й.

— Неее! — изкрещя накрая, стисна грубо рубина и го захвърли побесняла към мрачните ъгли на стаята.

„Туркинята си играе със скъпоценните камъни и живота на мъжете така, сякаш са детски играчки“ — каза си Постивич.

— Не ми носиш нищо свястно! Безполезен си за мен! Ти, както и всички еничари, си корумпиран и неверен на султаните си и на Османската империя, на която твърдиш, че служиш!

Иван Постивич се усмихна вътрешно. Блажено задоволство заля цялото му тяло.

А на глас, все така приковал очи в килима в краката си, изрече:

— Ваше султанство, претърсих ума си за повече наблюдения, но не открих друго. Затворникът просто се остави да бъде пъхнат в чувала, а камъните — поставени в краката му. Дори не помръдна, когато прехвърлихме чувала през борда. Изглеждаше примирен с участта си и се бе оставил изцяло на своя християнски бог.

Принцесата нацупи устни, които без червило изглеждаха безцветни. Блестящите й очи, очертани с черна линия, започнаха да опипват душата му като нощни създания.

— Значи никакви писъци, така ли? Нито дори вик към любим човек? Съжаление или може би изповед? Не помоли ли за милост, както правят всички останали? — занарежда тя, неспособна да скрие отчаянието си. — Лъжеш ме, еничарю!

— Той изчезна безмълвно в Босфора, а водата се затвори над главата му като капак на ковчег.

Предизвикателното поведение на еничаря я накара най-сетне, за първи път тази нощ, да види в него войника, а не мъжа. Светлокестенява коса и широки славянски кости. Този човек беше великан в сравнение с другите сърби, хървати и гърци, които й служеха като еничари. Беше по-висок даже и от главния евнух. Но не можеше да види очите му, защото той отказваше да вдигне глава.

Но знаеше, че трябва да са сини. Сини като на майка й.

— Той беше стоик по… — Постивич се поколеба за миг, но довърши: — По стандартите на ваше височество.

Принцесата фиксира с очи силната брадичка на сърбина.

И внезапно си спомни деня, в който пашата го бе довел в Топкапъ сарай. Момчето беше прецизно подбран роб по линия на девширме — „събирането“ на християнски момчета, които бяха измъквани от домовете им, за да служат като еничари, въпреки че официално тази практика бе забранена. Паша Имад бе подбрал това момче нарочно, когато то беше само на седем, след като се бе наслушал на легенди за малко момче, което вече било гигант, и за неговата красива сестра. Така детето бе докарано в двореца на султана като дар от пашата, когато Есма Султан бе все още момиченце. Зачуди се дали той не е бил сред прословутите „любимци“ на баща й като малък.

— Стандарти ли? — изрече бързо тя. — Да не би вече да е станало обичайно еничар да оценява вкусовете на любимата сестра на султана?

Иван Постивич усети как по гръбнака му плъзва хлад въпреки новооткритото удоволствие да дразни жената пред себе си. Сега османската принцеса го гледаше не като непознат войник, който бе изпълнил обикновена заповед, а като мъж, който в нейно присъствие бе изказал мнение. Знаеше, че изборът на думи може да му струва живота, но когато се сети, че тази жена го бе превърнала в убиец, страхът бързо се смени с гняв. Едва потисна желанието си да се изплюе върху нея.

— Говори, еничарю, иначе ще заповядам да ти изтръгнат езика! — извика личният й охранител, насочвайки се настървено към него.

— Не го докосвай, пазачо! — извика принцесата. — Остави го да говори!

— Ваше височество — отговори Постивич и пак прикова очи в пода, — все още бъркам елитния османски език с варварския сръбски на армията. Аз…

— Израснал си в този дворец от съвсем малък! — отбеляза принцесата все така ядосано. — И говориш османски турски не по-зле от мен! Да не би да си мислиш, че не те помня още от дете, огромен глупако?! Виждала съм те да играеш джирит 11 11 Джирит — копие. Военна игра, използвана за усъвършенстване на уменията на кавалерията. Играе се с копие или пика. — Б.а. и поло на имперското игрище! Ти беше дар на пашата за моя баща много преди да яхнеш кон и да поведеш кавалерията на Капъкулу на бой! Затова говори или ще страдаш в името на Аллах!