Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Никой не би могъл да се усъмни, че тя е сестра на Махмуд Втори. Беше наследила високите скули и кестенявата коса на християнската си майка, но орловият й нос си беше чисто турски, дар от баща й — султан Абдул Хамид и неговите предци. Под нестабилната светлина на свещите очите й изглеждаха черни, но всъщност бяха с наситения кафяв оттенък на махагона. Сините сенки под тях, които избиваха изпод почти прозрачната й кожа, подсказваха за огромно отегчение от живота, но и за някакво заболяване.

Султане вирна брадичка, когато той се поклони, опирайки чело о пода — килимът ухаеше на лимонов цвят, примесен съвсем леко с миризмата на потни крака.

— Вече можеш да се изправиш, еничарю!

Гласът й беше нисък и властен. Но беше също така и женски, а регистърът му се стори чужд на еничаря, който бе прекарал последните две десетилетия от живота си само сред мъже и бойци.

Еничарят се опря на пети и, без да вдига глава, издигна тялото си върху масивните си крака. Дори и да е била впечатлена от височината му, докато се разгръщаше пред очите й, принцесата не се издаде с нищо.

— Кажи ми сега — снощи ти… удави ли един мъж?

Постивич вдигна очи и срещна нейните.

— Както заповядахте, султане — изрече. — Спазих съвсем стриктно заповедите ви. Мъжът беше възнаграден със смърт.

Есма Султан си пое дълбоко дъх, задържа го и се загледа през него, към сенките, където светлината на свещите не достигаше. Накрая прошепна едва чуто:

— Какво каза неверникът?

„Как не неверник!“ — каза си наум еничарят. Вече долавяше аромата й — аромат, маскиран от сандаловото дърво и лимоновите масла, но въпреки това невъзможен да се скрие — аромат на женско тяло. Въпреки огромната опасност и макар да бе наясно, че се намира на аудиенция при сестрата на султана, той усети, че се възбужда.

Единствените жени, които бе виждал разбулени през годините, последвали обрязването му, бяха проститутки. И затова тялото му реагира по единствения познат за него начин.

Започна да кълне наум всички султани на Османската империя, отпред назад и един по един, чак до Мехмед Завоевателя, за бунта на тялото си. Повече от сигурно бе, че е против всички правила на шериата и на исляма една разбулена жена, пък била тя и султанка, да приема в покоите си еничар, облечена само в прозрачна туника — защото светостта на тези правила важеше дори за султаните и семействата им.

— Хайде, говори! — извика тя. — Какво каза неверникът в мига на смъртта си?

Докато тя говореше, той не можа да не забележи очертанието на потрепващите й гърди.

Иван Постивич заговори право на мозаичния под — не смееше да вдигне очи от страх, че пак ще онемее. Когато започна разказа си, той си спомни за солената вода по пръстите си и за знака на кръста, който бе направил върху челото на затворника. Но все още не разбираше жеста, който излезе така спонтанно от ръцете му, преди да прекърши врата на непознатия.

Знаеше, че точно тази част от екзекуцията щеше да си остане само негова тайна. Това бе единственият подарък, който можеше да направи на загиналия, единствен сред всичките му жертви успял да изкопчи християнското му име.

— Почти нищо, султане — отговори на глас. — Само няколко латински думи, с които предложи душата си на неговия невернически бог.

И после описа една съвсем безлична екзекуция, със стоически мълчалива жертва. Докато говореше, усети как думите и разказът му се сливат в едно с мозайката на пода и с геометричните фигури на рогозките. „Простичко, но абсолютно на мястото си“ — каза си той, все така не смеещ да вдигне очи към принцесата. Определен брой факти, които се подреждаха съвършено, всеки от тях пасващ си с другия.

— Сигурен ли си, че си ми казал всички подробности? — извиси глас тя и го изгледа изпод вежди. Евнусите й и другите еничари, които охраняваха двореца й, бяха много по-покорни от този великан тук.

Войникът премести тежестта си на другия си крак върху хладния под и се удиви как дворецът изолираше от непоносимата жега на лятото и от страданията по света.

— Погледни ме, еничарю! — изкомандва властно султане и впи очи в него. — Повтори ми последните думи на давещия се!

Постивич неохотно вдигна очи и моментално усети как мъжкият му орган ги следва, надигайки се под туниката и пояса му. Изруга мислено неспособността си да се контролира и я погледна право в очите, предизвикателно.

„Очи на смъртта — каза си Иван Постивич, макар да не можеше да й отрече красивите черти. — Тази туркиня, която ме кара да пълзя пред нея и се опитва да ме сплаши, като имитира мъжка власт! Какво си въобразява? Аз не съм някое от нейните християнски момченца, които си намира за една нощ, а еничар с права, гарантирани от светостта на шериата! Само да посмее да сложи ръка върху мен, без да е канена, еничарският корпус като нищо ще изгори двореца й и ще отсече главата на брат й, точно както направиха с братовчед му преди него!“