Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

— Имаш късмет, че още дишаш, еничарю! — извика стражът с големия тюрбан и се изплю върху излъсканите до блясък плочки. Отнякъде веднага се появи млад слуга и изтърка пода с парцал, напоен с лимоново масло.

Стражът изгледа с отвращение момчето, присвил дебели устни под черния си мустак. Беше си мечтал да види как слюнката му проблясва в краката на еничаря.

— Само още веднъж да си се осмелил да изразяваш мнение пред принцесата, и ще нахраниш рибите в Босфора с езическата си християнска плът, сръбско псе!

С тези думи стражът се обърна и се върна обратно в покоите на Есма Султан.

Постивич усети, че някой го дърпа за ръкава, и видя, че другият страж му прави знак да се отдалечат в далечния ъгъл, под огромно палмово дърво.

— Един турчин няма как да не се вбеси, че си събудил уважението на принцесата му — прошепна белокожият страж на бърз сръбски. Хвърли крадешком поглед към тъмния екран — бе сигурен, че харемът стои отзад и слуша, но беше спокоен, защото никой там не би могъл да разбере гърления диалект на еничарите. — И не забравяй, друже мой, че еничарят няма нито очи, нито уши, а само език, когато султанът му разреши!

— Всяка нощ тя изпраща слугата си, онзи дребен евнух, за подробности по убийствата — прошепна Иван. — Но снощи просто нямаше нищо, което да му кажа.

— Следващият път просто си го измисли, приятелю, за да спасиш мизерния си живот! — отбеляза стражът, обърна се и изчезна през вратите по посока на царската съвещателна зала.

Иван Постивич се насочи към външния двор на двореца. Дочу чаткане на копита по камъните и видя, че през портите на Топкапъ влизат прекрасни турски и арабски жребци. Водеше ги посивял старец със задник като на слон. Във всяка от ръцете си водеше поводите на три коня. На гърбовете им, без седла, седяха опърпани на вид деца — босите им крака се удряха в хълбоците на конете и ги караха непрекъснато да потрепват. Една черна кобила се вдигна толкова високо на задните си крака, че ездачът й се изхлузи от гърба й, придружен от залпа обиди, подсвирквания и смях на околните.

Към тях се приближи един солак капитан. Децата се смъкнаха от конете — голите им кореми бяха в рязък контраст с блясъка на добре гледаните коне.

— Старче, ти не получи ли хабера? Тази вечер Есма Султан не е добре, няма да има игри. Връщай се веднага в конюшните си заедно със сополивите си хлапета!

Главният коняр направи знак на групата деца и извика:

— По конете! Тази вечер ще си легнем рано! — усмихна се. — И побързайте да махнете конете оттук, преди да съм получил някой ритник от този проклет жребец.

Постивич проследи с поглед как децата премятат дългите си хилави крака през голите гърбове на животните и дръпват юздите им. Разсмяха се, когато конете започнаха да подскачат от радост, нетърпеливи да се приберат в конюшните си. Той се усмихна, наблюдавайки уменията им и лекотата, с която се справяха с конете, родени от факта, че бяха отгледани в конюшните на Есма Султан.

— Каква игра трябваше да играят тази вечер? — обърна се еничарят към солака.

— Задаваш твърде много въпроси, еничарю! — изръмжа капитанът от личната гвардия на султана и го избута през портите. — Свободен си!

До тази нощ личната помощница на Есма — Безмиалем, не бе виждала отблизо великана, когото наричаха Ахмед Кадир. Той беше мъж от сръбски произход, издигнал се до чорбаджия — капитан на кавалерията Капъкулу, загърбвайки своята религия, семейството си, миналото си, даже възможността за брак, само и само да служи на султана.

В безсънните нощи Безмиалем го бе наблюдавала от стените на двореца как придружава жертвите си, а малко след това синята лодка излизаше от устието на Златния рог и се насочваше към Босфора. Виждаше него и обречения му товар само в лунните нощи, разбира се, но понякога, дори и в непрогледния мрак, чуваше предсмъртния вой на мъжете, който се носеше в неподвижния въздух над водата.

Тези мигове я изпълваха с ужас и понякога се улавяше, че плаче безмълвно заради жестокостта, на която бяха подложени. Нищо в собствения й болезнен живот не я бе карало да плаче още от дете, но по някакъв странен начин смъртта на тези невинни мъже я разтърсваше много повече, отколкото можеше да понесе. Радваше се, че никой не виждаше сълзите й, защото със сигурност щяха да бъдат възприети като слабост — опасен недостатък в света на османските турци.

Прислужницата коленичи върху студените плочки на харема и се замоли на Дева Мария за душите на тези мъже. Никога нямаше да разбере как Есма Султан можеше да бъде толкова добра към жените, а да се отнася с такава нечовешка жестокост към мъжете, но вече знаеше, че не е в състояние да промени господарката си.