Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Мисълта за палача, който давеше тези мъже, изпълваше не само дните, но и нощите й. Нямаше никакво съмнение, че този човек не само мрази, но и ненавижда господарката й заради жестоките й прищевки, които бе длъжен да изпълнява.

Но тази вечер в покоите на Есма Султан прислужваше Назип. Принцесата бе забранила на Безмиалем да влиза, макар че тя толкова искаше да погледне отблизо мъжа, който бе разпалил въображението й. За първи път в разглезения си живот около сестрата на султана Безмиалем бе принудена да чуе как Есма Султан отказва да угоди на молбата й и й заповядва да остане с другите жени от харема зад екрана.

— Не желая да го виждаш нито сега, нито никога! — бе отсякла господарката й.

Безмиалем кимна, но стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Копнееше да се запознае с този великан, с този сръбски бунтовник, който бе причинил гнева на самия султан, но освен това знаеше, че няма как да не изпълни заповедта на Есма Султан.

Назип стоеше в пълен захлас насред сенките в стаята, близо до масите за сервиране. Официално беше там, за да обслужва господарката, но Безмиалем знаеше, че това е специална чест, която й оказваше господарката — да види великана и да го чуе да говори.

Скрити зад филигранната дърворезба на екрана, жените от харема надничаха и въздишаха.

— Но той е огромен колкото големия чинар на Хиподрума! Нито турчин, нито арабин не би могъл да се мери с него! — ахкаше Лайла. — Той е истинско чудо на природата!

— Шшшт! — скастри я Безмиалем, като махна с ръка, но без да отлепя очи от дупките в решетката.

Изпиваше с поглед всяка черта от лицето на този сърбин, огромните му, широки скули и ярката синева на очите му, докато слушаше думите на Есма. Леко извитите му устни напомняха на куче, което ръмжи, само че в неговия случай безшумно — беше видно, че търпи присъствието й само защото си знае, че ако не го направи, ще умре.

Безмиалем беше сигурна, че ако не бяха зорките очи на солаците наоколо, сърбинът щеше да скочи към гърлото на султане като вълк. Вместо това обаче той сведе масивната си глава и започна да изучава пода. Момичето от харема не можа да не забележи как въпреки огромното несъответствие между тях еничарят непрекъснато предизвиква Есма Султан — незабележимо, но сигурно.

Безмиалем се зачуди как ли се чувства със смъртта на толкова много мъже по ръцете си. Лично султанът го бе назначил в двореца на Есма Султан, така че той нямаше никакъв друг избор. По някакъв начин се бе опозорил и бе изгубил благоволението на Топкапъ сарай — или поне така гласяха клюките из харема. Беше свален от командването на кавалерийската орта Капъкулу и дори му бе отказано правото да язди собствен кон. Но неговите умения в джирит липсваха и на Безмиалем, и на целия двор в Топкапъ — беше невероятно да го гледаш как се издига нагоре в стремената си, за да захвърли копието си към противника, а как после прави с жребеца си победната обиколка на Хиподрума. Той бе вдъхновявал цели легиони млади ездачи, бе извиквал беззъби усмивки на умиление по лицата на старците и бе карал съпругите на посланиците да пляскат с облечените си в ръкавици ръце с тиха наслада.

А сега той гледаше господарката на Безмиалем с едва сдържана омраза. Усетила неприязънта му, тя го задържа много по-дълго, отколкото иначе благоволяваше да разговаря с мъж. Може би се радваше на страданието му, може би играта й харесваше.

„Бъди предпазлива, господарке! — помисли си Безмиалем. — Всеки момент ще скочи към гърлото ти, моя султане! Все още има сърцето на сръбски бунтовник и волята му надали ще успее да обуздае безумната му ярост!“

Едноокият готвач бе запазил на палача малко агнешка яхния с червени чушки. Старият грък насочи окото си към великана, промърмори си нещо под носа и се изплю на мръсния под. Докато сипваше агнешката яхния в голяма купа, прошепна:

— Тази нощ удави ли някого?

Иван сграбчи ръката на готвача и изръмжа:

— Твоята работа е да готвиш!

Зеленото око на гърка се вторачи през него през пелената на катаракта.

— А твоята работа е да убиваш невинни — рече спокойно, постави купата на масата пред еничаря и му обърна гръб.

— А ти, готвачо, как ще се справиш с работата си, ако принцесата ти заповяда да изпълниш същата заповед? — изръмжа Постивич и топна хрупкава коричка хляб в яхнията. После се приведе над купата и ръцете му блеснаха от мазнината, докато тъпчеше в уста натопените в соса къшеи и парчетата агнешко направо с ръце. От убийствата винаги огладняваше като вълк, а в двореца не му бяха предложили нищо за хапване. — Хайде, готвачо, кажи какво ще направиш? — повтори и посочи към купата си, за да покаже, че иска още яхния.