Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Едно сръбско момче се метна на кон и направи знак на други две момчета да сторят същото. Тримата се спуснаха покрай реката, а после се върнаха обратно към конюшните — голобрадите им лица просветваха на залязващото слънце. Солаците видяха силуетите им, помислиха ги за жени и се втурнаха след тях, а тримата бегълци пресякоха реката Ликус и навлязоха в хълмовете отвъд.

Когато капитанът на Капъкулу най-сетне осъзна грешката си, изруга момчетата и бързите им жребци и вдигна ятагана над главата си.

Старият главен коняр излезе напред, останал без дъх от гонитбата, и изрече:

— Господине, от нас се изисква да тренираме конете за поло и джирит на максимална скорост, при това всеки ден. Защо ни преследвате? Да не би да имате фатва за тези сирачета, които живеят благодарение на милостта на „Ая София“ и Есма Султан?

Три дена по-късно все още нямаше никакви вести нито от жените, нито от Ахмед Кадир. А имаше много граждани, които мразеха султана заради поголовната сеч над еничарите, която считаха за зла поличба. Имаше и много скромни домове и овчарски колиби, които бяха винаги отворени за герой, избягал от гнева на жестокия султан.

В двореца Топкапъ, при залез-слънце на третия ден, болната валиде султан Накшидил помоли да получи последно причастие. И целият град потъна в дълбока скръб за жената, известна с доброто си сърце и безкрайната си щедрост към бедните.

Един евнух придружи доктор Стефан Каратеодори и неговата помощничка в стаята на валиде. След като вратата беше затворена, а евнухът — изпратен да пази външния вход, сестрата свали воала си и показа на Накшидил покритите си с перлени белези устни и разкривената си завинаги усмивка.

— Значи най-сетне се върна, Безмиалем!

— Ирина. Аз съм твоята Ирина. А ти ще почиваш в мир в обятията на Светата Дева!

— Бих приела с радост една женска прегръдка — прошепна Накшидил. — Моля те, дай прошка на сина ми! Той има в себе си твърде много от Алилах и не достатъчно от Диана!

— Неговите синове няма да бъдат такива! — отсече Ирина.

— Ще родиш синовете му?

— Надявам се, че нямаш нищо против. Може би тогава ще успея да сложа край на това кръвопролитие и на прокобата, тегнеща над Константинопол!

Накшидил се закашля.

— Легнете, валиде султан! Тези емоции ви изтощават! — обади се докторът, като даде знак на Ирина да замълчи.

— Не, не! Нека говори! — извика умиращата жена, стиснала юмруци от болка. — Къде е Есма?

— Върна се в двореца си в Ортакьой. В момента има среща с брат си, за да преговаря за мир между тях. Той не би могъл да забрави, че двамата цял живот са се обичали. Като част от споразумението им аз ще се върна в Топкапъ като негова съпруга и ще родя синовете му. И след твоята кончина ще бъда следващата валиде султан!

Накшидил сграбчи ръката на Ирина и извика:

— О, дъще моя! Внуците ми най-сетне ще бъдат състрадателни!

— Да, кълна ти се! Ще ги науча на състрадание и милост, а освен това ще ги запозная и с Женските стихове на Пророка!

Накшидил се усмихна невиждащо към тавана.

— Де да можех да пиша на братовчедка си Жозефин… — прошепна.

Ирина се приведе над умиращата жена и я целуна нежно по челото.

— Вече можете да склопите очи, султанке моя! Почивайте в мир!

Пирот, Сърбия,

март 1831 година

Пет години след ликвидирането на еничарския корпус и поголовната сеч един стар приятел се отправи в търсене на личния палач на Есма Султан. Пътят на север беше труден и покрит с лед. Вятърът свиреше между заскрежените клони на дърветата, плашейки коня му. Ездачът прошепна успокоително на животното: „Чуш, чуш!“, но му се приискала беше ранна пролет, а не тази студена зима насред непознат път в най-отдалечените краища на империята.

Нямаше никой, който да му покаже пътя, но лодкарят Ахмед, вече четвърта година офицер в османския флот, беше умел навигатор. Вдигна очи, откри Полярната звезда, която се виждаше лесно в нощта на новата луна, и чу отново думите на мъдреца суфи, изречени по време на приглушения разговор, който бе изпратил Ахмед в нощта. Върви на север! Така му бе казал светият човек. Великанът живее на север! Жив е!

И ето го сега тук, на този студен и самотен път на сръбската граница. В мрака на нощта единствената топлина идваше от коня му, който напредваше храбро през северната пустош.

„Селото трябва да е наблизо“ — каза си Ахмед. Набързо надрасканата карта на мъдреца беше прибрана в дисагите му, но Ахмед отдавна бе запаметил пътя и основните знаци по него.