Филипа Грегъри - Червената кралица

Кралските оръдия започват да обстрелват наемниците на Тюдор, и те отстъпват назад, прегрупират се, и отново се люшват наляво; офицерите им не могат да ги накарат да потеглят срещу огъня. Гюлета свистят към тях, падат тежко в редиците като камъни в поток, само че вместо плисък се разнасят крясъци на мъже и обезумялото цвилене на коне. Ричард, с корона, сияеща върху шлема му като ореол, е в самия център на битката, яхнал белия си кон, със знамето си отпред, заобиколен от своите рицари. Той хвърля поглед назад към малкия хълм зад гърба си, и вижда там хората на Нортъмбърланд, така неподвижни, както и войниците на Станли от дясната му страна. Изсмива се горчиво при мисълта, че онези, които стоят и гледат, са повече от онези, които се бият, и размахва напосоки големия си боздуган, като отнася главите на въоръжени мъже и чупи рамене, вратове, гърбове, сякаш те са кукли, застанали около него.

Прекъсването на битката настъпва естествено, когато мъжете вече са твърде изтощени, за да продължат да се сражават. Те отстъпват назад, залитайки, и се подпират на оръжията си; задъхват се. Гледат смутено към неподвижните редици на Станли и Нортъмбърланд, някои от тях си поемат с усилие дъх или повръщат кръв.

Ричард оглежда полето отвъд непосредствената бойна линия, възпира коня си и го потупва по запотената шия. Поглежда отсреща към войските на Тюдор и вижда, че зад позицията на Тюдор, леко встрани от войските му, се развява флагът с червения дракон и герба на Боуфорт — зъбчатата решетка на крепостна врата. Хенри се е отделил от армията си; стои по-назад, заобиколен от личната си гвардия; армията му е излязла напред, далече от него. Неопитен на бойното поле, той се е оставил да го отделят от войските му.

За миг Ричард не може да повярва на благоприятната възможност, която вижда пред себе си, после се изсмива рязко. Вижда шанса си, късмета на бойното поле, предоставен му от моментното колебание на Хенри, което го е отделило от армията му и го е направило ужасно уязвим. Ричард се изправя в стремената и изважда сабята си.

— Йорк! — изревава той, сякаш иска да призове брат си и баща си от гробовете им. — Йорк! При мен!

При този повик войниците от личната му гвардия скачат напред. Препускат в сгъстен строй, преминавайки с грохот по земята, като понякога прескачат трупове, понякога минават право през тях. Един съгледвач е съборен от коня си, но главният корпус, стегнато групиран, се изстрелва като стрела в тила на армията на Тюдор — там виждат опасността, строят залита и се опитва да се извърти, но не могат да направят нищо, освен да гледат нападателите, галопиращи към водача им. Конниците на Йорк връхлитат към Хенри Тюдор, неудържими, с извадени саби, с насочени надолу копия, безлики в островърхите си шлемове, ужасяващи в буреносния си устрем. Копиеносците на Тюдор, виждайки нападението, се откъсват от редиците и заточват назад, а Ричард, когато ги вижда да тичат, мисли, че са побягнали от битката и изревава отново:

— Йорк! И Англия!

Тюдор се смъква от коня си в миг — защо ли го прави, мисли си Ричард, дишайки бързо, надвесен над гривата на коня си, защо му е да слиза от коня? — Тюдор тича напред към копиеносците си, които се втурват обратно да го посрещнат. Извадил е сабята си, знаменосецът му е до него. Хенри е загърбил всякаква мисъл, загърбил е дори страха, в тази битка — първата му битка като възрастен. Усеща как земята потреперва, когато конете идват към него, прииждат като висока вълна, и се чувства като дете, изправено пред буря на някой бряг. Вижда как Ричард се навежда ниско на седлото, протегнал копие пред себе си, проблясването на златния кръг върху сребристия шлем. Хенри диша забързано от страх и вълнение, и изкрещява на френските копиеносци:

— Сега! A moi! A moi! [5] (фр.) При мен! — (Бел. прев.)

Те се втурват обратно към Хенри, а после се обръщат, падат на колене и насочват пиките си нагоре. Втората редица обляга пиките си на раменете на другарите си, третата редица, затворена вътре, като човешки щит за Хенри Тюдор, насочва копията си право напред като стена от кинжали към задаващите се коне.

Кавалерията на Ричард никога преди не се е изправяла пред такова нещо. Никой не е виждал такова нещо в Англия до този момент. Не могат да спрат нападението, не могат да нападнат неприятеля по фланговете. Един-двама в центъра с мъка обръщат конете си настрани, но само препречват настъплението на съседите си и падат сред бъркотията, сред писъци и счупени кости, под копитата на собствените си коне. Останалите продължават да напират, не могат да възпрат собствения си устрем и се хвърлят върху безмилостните остриета, а копиеносците залитат под силата на удара, но са притиснати толкова здраво, че не поддават.