Филипа Грегъри - Червената кралица

Чака вест от лорд Станли. Графът е казал, че ще пристигне с голямата си войска веднага щом бъдат установени позициите за битката, но сега идва вестоносец да съобщи, че Станли ще дойде чак призори — устроил си е собствен лагер, войниците му са настанени за през нощта, и ще бъде глупаво да ги вдига на крак в тази тъмнина. На сутринта ще дойде, на разсъмване; когато битката започне, той ще е там, Хенри може да е сигурен в това.

Хенри не може да бъде сигурен в това, но не може да направи нищо. Неохотно поглежда на запад още веднъж, да не би да види как там факлата на Джаспър потрепва в мрака, а после се прибира в палатката си. Той е млад мъж; това е първата битка, която води сам, на своя отговорност. Почти не успява да заспи.

Измъчват го ужасни сънища. Сънува, че майка му идва при него и му казва, че е допуснала грешка, че Ричард е истинският крал, и че нахлуването, бойните позиции, лагерът, всичко е грях срещу реда на кралството и Божията воля. Бледото ѝ лице е сурово, и тя го проклина, задето е бил претендент и се е опитал да детронира един истински крал, че е въстанал срещу естествения ред на нещата, еретик, който нарушава свещените Божии закони. Ричард е миропомазан крал, приел е свещения елей върху гърдите си. Как може Тюдор да вдига меч против него? Той се обръща, събужда се, а след това пак се унася в дрямка и сънува, че Джаспър плава обратно към Франция без него, оплаквайки смъртта му на бойното поле. После сънува, че Елизабет, принцесата на Йорк, младата жена, обещана му за съпруга, която той никога не е виждал, идва при него и казва, че обича друг мъж, че никога няма доброволно да му стане жена, че той ще изглежда като глупак пред всички. Поглежда го с красивите си сиви очи, пълни със студено съжаление, и му казва как всички ще узнаят, че е приела друг мъж за свой любим и все още копнее само за него. Казва, че любимият ѝ е силен мъж, и е красив, и че тя презира Хенри като беглец. Той сънува, че битката е започнала и се е успал, и скача от леглото си в ужас, удря си главата в един от прътите на палатката, и открива, че е сам, гол, треперещ, стреснат и разбуден от собствения си страх — а до зазоряване остават цели часове.

Въпреки това, той изритва пажа си да се събуди, и го изпраща за гореща вода и свещеник, който да отслужи литургия. Но е твърде рано: лагерните огньове още не са запалени, няма гореща вода, още няма изпечен хляб, не може да се намери нищо за ядене. Не могат да намерят свещеника, а когато успяват, той още спи и трябва да се приготви; не може да дойде веднага и да се моли с Хенри Тюдор. Не е приготвил нафората за причастието, а разпятието ще бъде издигнато призори, не сега, в тъмнината. Одеждите са в обоза; в поход са от толкова отдавна, че ще трябва да ги търсят. Хенри трябва да се сгуши в дрехите си, усещайки миризмата на собствената си, избила от страх, студена пот, и да чака да се разсъмне и останалият свят да се изправи лениво на крака, сякаш днес не е денят, в който ще се реши всичко, сякаш днес не е денят, в който той може би ще намери смъртта си.

В лагера на Ричард кралят организира церемония, за да подчертае сериозността на битката и да поднови клетвите за вярност от коронацията си. Такова събитие се случва само в моменти на най-сериозна криза — тогава един крал трябва да поднови обетите, разменени между него и неговия народ. Никой тук не го е правил преди, и лицата на хората са светнали заради тържествеността на случая. Първи вървят свещениците и хор от певци, които напредват с отмерена стъпка пред войниците; после идват великите лордове, най-видните мъже на кралството, облечени за битка със знамената си отпред; след това идва кралят, облечен в тежките си, гравирани бойни доспехи, гологлав на топлата утринта светлина. В този миг, когато отново предявява правото си над трона, той изглежда далеч по-млад от своите трийсет и две години. Изглежда изпълнен с надежда, сякаш победата в този ден ще донесе мир на неговото кралство, шанс да се ожени отново, да се сдобие с наследник, да утвърди династията Йорк на престола на Англия завинаги. Това е ново начало, за Ричард и за Англия.

Ричард коленичи пред свещеника, който вдига свещената корона на Едуард Изповедника и я полага внимателно върху тъмнокосата глава на краля. Той усеща бремето ѝ, тежко като вината му, а след това усеща как тежестта сякаш изчезва: освободен е от всеки грях. Изправя се на крака и се обръща с лице към войниците си.

— Бог да пази краля! — разнася се хилядогласен вик. — Бог да пази краля!