Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Съжалявам за загубата ти — казва той сдържано, сякаш не стоя на колене върху каменен под с безжизнено увиснала коса и с лице, мокро от сълзи. — Не е по моя заповед, нито е мое дело. Заех трона, без да причиня зло на никого от тях. Не бих ги наранил след това. Те бяха синове на Едуард. Обичах ги заради него. А Бог е свидетел, че го обичах.

— Във всеки случай, поне в това съм убедена — казвам, също толкова студена и сдържана като него.

Той се изправя на крака.

— Ще напуснеш ли убежището си сега? — пита. — Няма какво да спечелиш, като останеш тук.

— Нямам нищо — съгласявам се с него. — Нищо.

— Ще се споразумея с теб — казва той. — Ще ти обещая безопасност и добро отношение към твоите момичета, ако излезеш. По-големите могат да дойдат в двора. Ще се отнасям с тях почтително като с мои племеннички. Ти можеш да дойдеш с тях. Ще се погрижа да ги омъжа за добри мъже, с твоето одобрение.

— Ще си отида у дома — казвам. — И ще ги взема със себе си.

Той поклаща глава.

— Съжалявам, не мога да позволя това. Ще взема момичетата ти в двора, а ти можеш да живееш известно време в Хийтсбъри под опеката на сър Джон Несфийлд. Съжалявам, но не мога да ти се доверя, за да те оставя сред твоите арендатори и роднини — той се поколебава. — Не мога да приема да бъдеш на място, където можеш да вдигнеш хора на оръжие срещу мен. Не мога да позволя да бъдеш на място, където ще намериш хора, с които да заговорничиш. Разбираш ли — въпросът не е там, че подозирам теб: въпросът е, че не мога да се доверя на никого. Никога не се доверявам никому, никъде.

Зад гърба му се чуват нечии стъпки и той се извърта рязко, измъква кинжала си и го вдига пред себе си, готов да нанесе удар. Тромаво се изправям на крака, слагам длан върху дясната му ръка и с лекота я смъквам: той е ужасно немощен. Спомням си проклятието, което изрекох над него.

— Прибери я — казвам. — Сигурно е някое от момичетата.

Той отстъпва назад и Елизабет излиза от сенките, и застава до мен. Тя е по нощница, с наметната отгоре пелерина, и коса, сплетена на плитка под нощната шапчица. Вече е висока колкото мен. Застава до мен и поглежда мрачно чичо си.

— Ваша светлост — казва тя със съвсем лек реверанс.

Той ѝ се покланя едва-едва: взира се в нея удивено.

— Пораснала си, Елизабет — казва той колебливо. — Ти си принцеса Елизабет, нали? Нямаше да те позная. Видях те за последен път, когато беше още момиче, а сега ти… ти…

Хвърлям поглед към нея и за свое удивление виждам, че по бузите ѝ се надига руменина. Тя се изчервява под объркания му поглед. Вдига ръка към косата си, сякаш ѝ се иска да е облечена, а не босонога като дете.

— Върви си в стаята — казвам ѝ рязко.

Тя прави реверанс и се обръща, подчинявайки се веднага, но спира за миг на вратата.

— За Едуард ли става въпрос? — пита тя. — В безопасност ли е брат ми?

Ричард ме поглежда, за да разбере дали може да ѝ се каже истината. Обръщам се към нея:

— Върви си в стаята. Ще ти кажа по-късно.

Ричард се изправя на крака.

— Принцесо Елизабет — казва той тихо.

Тя спира отново, макар че ѝ е казано да си върви, и се обръща към него:

— Да, ваша светлост?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че братята ви са изчезнали. Искам да знаете, че това не е по моя вина. Изчезнали са от стаите си в Тауър и никой не може да ми каже живи ли са, или мъртви. Тази вечер дойдох при майка ви да разбера дали не ги е измъкнала тайно.

Той не би могъл да разбере нищо от бързия поглед, който тя хвърля към мен. Знам, че си мисли, че поне нашето момче Ричард е отпратено на безопасно място във Фландрия, но лицето ѝ е безизразно.

— Братята ми са изчезнали? — повтаря тя, зачудено.

— Вероятно са мъртви — казвам, а заради болката гласът ми прозвучава рязко.

— Не знаете къде са? — пита тя краля.

— От все сърце ми се иска да знаех — казва той. — Ако не знаем къде са и поне дали са в безопасност, всички ще сметнат, че те са мъртви, и ще обвинят мен.

— Те бяха поверени на твоите грижи — напомням му. — И защо някой би ги взел като заложници, без да го съобщи? Най-малкото, ти остави сина ми да умре, докато се бореше да си запазиш трона, който бе негов по право.

Той кимва, сякаш за да приеме поне тази част от вината, и се обръща да си върви. Двете с Елизабет гледаме мълчаливо, докато той повдига резето на вратата.

— Няма да простя злото, което стори на мен и на рода ми — предупреждавам го. — Който и да е убиецът на моите момчета, ще изрека проклятие над рода им — да нямат първороден син, който да получи наследството. Онзи, който отне сина ми, ще изгуби собствения си син. Цял живот ще копнее за наследник. Ще погребе първородния си син и ще бленува и жалее за него, защото аз не мога дори да погреба моя.