Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Не очаквам прошка от теб — казва той. — Дори не я искам. Знаеш колко далеч стигнаха заговорите ти срещу мен. Щеше да ме убиеш, ако имаше тази възможност. Между нас се водеше война. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти имаш своето отмъщение. И ти, и аз знаем какви страдания ми причини. Ти ми направи магия и гърдите ме болят, а ръката ми изневерява неочаквано. Ръката, с която държа меча — напомня ми той. — Какво би могло да бъде по-лошо за мен? Ти прокле ръката, с която държа меча. По-добре се молѝ никога да не стане нужно да те защитавам.

Вглеждам се внимателно в него. Той е само на трийсет и една години, но сенките под очите му и бръчките по лицето му са като на по-възрастен човек. Изглежда като преследван от призраци. Представям си как се бои, че ръката ще му изневери в битка. Цял живот се е трудил усърдно, за да бъде толкова силен, колкото по-високите си, по-мускулести братя. Сега нещо разяжда силата му. Свивам рамене.

— Ако си болен, трябва да те види лекар. Ти си като дете: приписваш собствената си немощ на магия. Може би всичко е плод на въображението ти.

Той поклаща глава.

— Не дойдох да се оплаквам. Дойдох за нещо друго — той прави пауза и ме поглежда. Има онзи искрен поглед на рода Йорк: има прямия поглед на моя съпруг. — Кажи ми, скрила ли си сина си Едуард на безопасно място? — пита ме той.

Усещам как от болка сърцето ми забива глухо.

— Защо питаш? Тъкмо ти? Ти, който го отведе?

— Може ли просто да отговориш? Скрила ли си Едуард и Ричард на безопасно място?

— Не — казвам. Идва ми да надам вой като сломена майка, но не и пред този човек. — Защо? Защо питаш?

Той въздиша, отпуска се тежко в стола на вратаря, и притиска глава между ръцете си.

— Не ги ли държиш в Тауър? — питам го аз. — Моите момчета? Не ги ли държиш затворени там под ключ?

Ричард поклаща глава.

— Изгуби ли ги? Изгуби ли моите синове?

Все още безмълвен, той кимва и казва:

— Молех се да си ги измъкнала тайно. В името Божие, кажи ми! Ако си го направила, няма да ги преследвам, няма да им сторя зло. Можеш да избереш някоя реликва, върху която да се закълна. Ще се закълна да ги оставя там, където си ги изпратила. Няма дори да питам къде. Просто ми кажи, че ги държиш на безопасно място, за да знам. Трябва да знам. Подлудява ме това, че не знам.

Безмълвно поклащам глава.

Той разтрива лицето си, очите си, сякаш го бодат от недоспиване.

— Отидох право в Тауър — казва той, говорейки през пръстите си. — В минутата, когато се върнах в Лондон. Страхувах се. Всички в Англия говорят, че те са мъртви. Хората на лейди Маргарет Боуфорт са казали на всички, че принцовете са мъртви. Бъкингамският херцог превърна вашата армия в своя, бореща се да завземе трона за него, като каза на войниците, че принцовете са мъртви, загинали от моята ръка, и че те трябва да ми отмъстят. Каза им, че ще ги поведе да отмъстят за смъртта на принцовете.

— Значи не си ги убил?

— Не съм — казва той. — Защо да го правя? Помисли! Обмисли го внимателно. Защо да ги убивам? Защо сега? Когато вашите хора нападнаха Тауър, накарах да скрият момчетата по-навътре. Пазеха ги денонощно — не бих могъл да ги убия, дори да исках. През цялото време имаха пазачи, някой от тях щеше да разбере и щеше да каже. Аз ги обявих за незаконородени и опозорих теб. Синовете ти не са за мен по-голяма заплаха, отколкото братята ти — все победени хора.

— Уби брат ми Антъни — изсъсквам му.

— Той беше заплаха за мен — отвръща Ричард. — Антъни можеше да събере армия и умееше да командва войници. Беше по-добър войник от мен. Синовете ти не са. Дъщерите ти не са. Те не ме застрашават. Аз не ги застрашавам. Не ги убивам.

— Тогава къде са те? — надавам вопъл аз. — Къде е моят син Едуард?

— Дори не знам дали са мъртви, или живи — казва той измъчено. — Нито кой е наредил смъртта или залавянето им. Мислех си, че ти може да си ги измъкнала тайно. Затова дойдох тук. Ако не ти — тогава кой? Упълномощила ли си някого да ги вземе? Възможно ли е някой да ги вземе без твое знание? Да ги държи като заложници?

Поклащам глава: не мога да мисля. Това е най-тежкият въпрос, пред който ще се изправя в живота си, а съм оглупяла от мъка.

— Не мога да мисля — казвам отчаяно.

— Опитай се — казва той. — Ти знаеш кои са съюзниците ти. Тайните ти приятели. Моите скрити врагове. Знаеш какво могат да направят. Ти знаеш какво са ти обещали, какви заговори си кроила с тях. Мисли!

Притискам ръце към главата си и правя няколко крачки нагоре-надолу. Може би Ричард ме лъже и е убил Едуард и клетия малък паж, и е дошъл да хвърли вината върху други. Но толкова неща говорят срещу това предположение — както самият Ричард казва — той няма причина да го прави, а и освен това защо да не го признае, и да се държи дръзко? Кой изобщо би възразил сега, когато той потуши бунта срещу себе си? Защо да идва тук при мен? Когато моят съпруг уби крал Хенри, показа тялото му на народа. Устрои му хубаво погребение. Целият смисъл да го убие беше да покаже на света, че родът е прекъснат. Ако Ричард беше убил синовете ми, за да сложи край на рода на Едуард, щеше да го оповести, сега, когато се върна победоносно в Лондон, и да ми даде телата да ги погреба. Би могъл да каже, че са се разболели. И което би било по-добре за него — можеше да каже, че Бъкингам ги е убил. Можеше да хвърли вината върху Бъкингам, и можеше да им устрои кралско погребение, и никой нямаше да може да стори нищо, освен да скърби за тях.