Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Намирам го. Вътре има черна кадифена кесийка. Развързвам украсените с пискюли връзки, отварям горната част, и в ръката ми пада тежка златна гривна, на която висят безброй малки амулети, всеки с различна форма. Виждам кораб, кон, звезда, лъжица, камшик, ястреб, шпора.

— Когато искаш да узнаеш нещо много, много важно, избери два или три от амулетите — амулети, които олицетворяват онова, което може да бъде, изборите пред теб. Завържи всеки от тях на връв и ги пусни в някоя река, в реката, която е най-близо до дома ти, реката, която чуваш през нощта, когато всичко е смълчано, освен гласа на водите. Остави го там, докато настъпи новолуние. После прережи всички връзки, освен една, и я измъкни, за да видиш бъдещето си. Реката ще ти даде отговора. Реката ще ти каже какво трябва да правиш.

Кимвам. Гривната е студена и тежка в ръката ми, всеки амулет е избор, всеки амулет е шанс, всеки амулет е бъдеща грешка.

— А когато искаш нещо, излез и го прошепни на реката — като молитва. Когато проклинаш някого: напиши проклятието върху парче хартия и пусни хартията в реката, пусни я да плава като малка хартиена лодка. Реката е твоя съюзница, твоя приятелка, твоя повелителка — разбираш ли?

Кимвам, въпреки че не разбирам.

— Когато проклинаш някого… — тя прави пауза и въздиша, сякаш е много уморена. — Внимавай с думите си, Жакета, особено когато проклинаш. Казвай само нещата, които наистина имаш предвид, внимавай да стовариш проклятието точно върху когото трябва. Защото бъди напълно сигурна, че когато пускаш на воля в света такива думи, те могат да излетят по-надалеч от целта си — подобно на стрела, едно проклятие може да полети отвъд целта ти и да навреди другиму. Мъдрата жена е пестелива с проклятията.

Потръпвам, въпреки че в стаята е горещо.

— Ще те науча на още неща — обещава ми тя. — Това е твоето наследство, тъй като ти си най-голямото момиче.

— Момчетата не знаят ли? Брат ми Луи?

Очите ѝ се отварят наполовина, тя ми отправя ленив поглед и ми се усмихва.

— Мъжете владеят света, който познават — казва тя. — Мъжете завладяват всичко, което познават. Обявяват за свое всичко, което научават. Те са като алхимиците, които търсят законите, управляващи света, а после пожелават да ги владеят и да ги пазят в тайна. Присвояват си ревниво всичко, което откриват, оформят познанието по свой собствен себичен образ. Какво остава за нас, жените, освен селенията на непознатото?

— Но нима жените не могат да заемат важно място в света? Самата ти заемаш такова място, пралельо, а Йоланда Арагонска е наречена Кралицата на Четирите Кралства. Няма ли аз да владея големи земи като нея?

— Възможно е. Но те предупреждавам, че жена, която се стреми към голяма власт и богатство, трябва да плати висока цена. Може би ще бъдеш велика жена като Мелузина или Йоланда, или като мен; но ще бъдеш като всички жени: несигурна в света на мъжете. Ще направиш всичко по силите си — може би ще се сдобиеш с известна власт, ако сключиш добър брак или получиш добро наследство — но винаги ще откриваш колко корав е пътят под краката ти. В другия свят — е, кой знае нещо за другия свят? Може би там ще те чуят, а може би ти ще ги чуеш.

— Какво ще чуя?

Тя се усмихва:

— Знаеш. Вече го чуваш.

— Гласове? — питам, мислейки си за Жана.

— Може би.

Летните горещини започват бавно да губят силата си и през септември става по-хладно. Листата на дърветата в голямата гора около езерото започват да сменят цвета си — от унило зелено към повехнало жълто, а лястовиците кръжат около куличките на замъка всяка вечер, сякаш за да се сбогуват за още една година. Гонят се в кръг, в главозамайваща редица, като воал, който се развява вихрено в танц. Безкрайните редици лози натежават от плод и всеки ден селянките излизат, запретнали ръкави над лактите на яките си ръце, берат ли, берат плодовете, слагат ги в големи ракитови кошници, които мъжете мятат на каруци и откарват до пресата. В селото се носи тежкият мирис на плодове и ферментиращо вино, роклите на жените са изцапани със синьо, а краката им са пурпурни, и всички казват, че тази година ще бъде добра, богата и изобилна. Когато с придворните дами яздим през селото, хората ни викат да опитаме новото вино. То е леко, пенливо и резливо, и те се смеят на сбърчените ни лица.

Пралеля ми не седи с изправен гръб в стола си, наблюдавайки жените, а отвъд тях — замъка и земите на чичо ми, както правеше в началото на лятото. Когато слънцето изгубва топлината си, тя сякаш също става бледа и студена. Лежи от средата на сутринта до ранна вечер, когато се надига от леглото си само за да отиде в голямата зала до чичо ми и да кимне с глава в отговор на шумните поздрави, когато мъжете вдигат поглед към господаря и господарката си и удрят по дървените маси с кинжалите си.