Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Жана се моли за нея, поименно, при всекидневните си посещения в църквата, но аз, подобно на дете, просто приемам новия ритъм в деня на пралеля си и седя с нея, за да ѝ чета следобед, и чакам да ми разказва за молитвите, понесли се като книжни лодки по водите на реки, вливащи се в морето, още преди да се родя. Тя ми нарежда да разстеля картите от нейното тесте и ме научава на името и значенията на всяка.

— А сега ги разчети пред мен — казва тя един ден и почуква с тънкия си пръст по една карта. — Каква е тази?

Обръщам я, за да я види. Пред погледите ни застава тъмната, закачулена фигура на Смъртта, с лице, скрито в сянката на качулката, с коса, вдигната над изгърбеното рамо.

— Е, добре — казва тя. — Значи най-сетне си тук, приятелко? Жакета, по-добре помоли чичо си да дойде да ме види.

Въвеждам го в стаята ѝ и той коленичи до леглото ѝ. Тя полага длан върху главата му, сякаш за благословия. После леко го отблъсва.

— Не мога да понасям това време — казва тя сърдито на чичо ми, сякаш той е виновен, че дните захладняват. — Как можеш да живееш тук? Студено е като в Англия, а зимите продължават цяла вечност. Ще замина на юг, ще отида в Прованс.

— Сигурна ли сте? — пита той. — Мислех, че се чувствате уморена. Не е ли по-добре да си почивате тук?

Тя щраква раздразнено с пръсти.

— Твърде студено ми е — казва властно. — Можеш да изпратиш с мен стражи, за да ме съпровождат, освен това ще наредя да подплатят носилката ми с кожи. Ще се върна през пролетта.

— Нима не бихте се чувствали по-удобно тук? — предполага той.

— Иска ми се да видя Рона още веднъж — казва тя. — Освен това ме чакат недовършени дела.

Никой не може да ѝ противоречи, каквото и да става — тя е Мадмоазел — и след броени дни великолепната ѝ носилка е вече пред вратата, с кожи, струпани върху леглото, с месингова грейка за ръце, пълна с горещи въглени, в долната част на носилката вече са натъпкани загрети в пещта тухли, за да ѝ държат топло, а слугите са се подредили да се сбогуват.

Тя подава ръка на Жана, а след това целува леля ми Жана и мен. Чичо ми ѝ помага да се качи в носилката и тя стисва здраво ръката му с тънките си пръсти.

— Пази Девата — казва. — Пази я от англичаните, заповядвам ти.

Той свежда глава.

— Върнете се скоро при нас.

Съпругата му, чийто живот е по-лек, когато знатната дама отсъства, пристъпва напред, за да ѝ подпъхне завивките и да целуне бледите ѝ, хладни бузи. Но аз съм тази, която госпожица дьо Люксембург повиква да пристъпи към нея, като присвива кльощавия си пръст.

— Бог да те благослови, Жакета — казва ми тя. — Ще запомниш всичко, на което съм те учила. И ще стигнеш далече. — Усмихва ми се. — По-далече, отколкото можеш да си представиш.

— Но нали ще ви видя през пролетта?

— Ще ти изпратя книгите си — казва тя. — И моята гривна.

— И ще дойдете да гостувате на майка ми и баща ми в Сен-Пол през пролетта?

Усмивката ѝ ми казва, че няма да я видя отново.

— Бог да те благослови — повтаря тя и затваря завесите на носилката си, за да се предпази от студения утринен въздух, когато кавалкадата потегля през портата.

През ноември нещо ме разбужда в най-тъмните часове на нощта, аз сядам в малкото легло, което деля с прислужницата Елизабет, и се заслушвам. Сякаш някой ме вика по име със сладък глас: много висок и много тънък. После съм сигурна, че чувам някой да пее. Странно — звукът идва някъде отвън, пред нашия прозорец, макар че сме високо в малката кула на замъка. Намятам пелерината си върху нощницата, отивам до прозореца и поглеждам навън през пролуката в дървените капаци. Не се виждат светлини, полята и горите около замъка са непроницаемо черни като сплъстена вълна, няма нищо освен този ясен жаловит звук. Това не е славей, но звукът е висок и чист като песен на славей. Не е бухал, твърде мелодичен и продължителен е — напомня на гласовете на момчетата-църковни хористи. Връщам се при леглото и разтърсвам Елизабет, за да се събуди.

— Чуваш ли това?

Тя дори не се събужда истински.

— Не чувам нищо — казва в полусън. — Престани, Жакета. Спя.

Каменният под е леден под босите ми крака. Скачам обратно в леглото и вмъквам студените си стъпала в топлото пространство близо до Елизабет. Тя издава леко сърдито сумтене и се претъркулва надалече от мен, а после — макар да си мисля, че ще лежа на топло и ще се вслушвам в гласовете — заспивам.

Шест дни по-късно ми съобщават, че пралеля ми, Жана дьо Люксембург, е починала в съня си, в най-тъмния час на нощта, в Авиньон, до голямата река Рона. Тогава разбирам чий глас съм чула да пее край куличките.