Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Книгата е преписана на ръка, на старинен френски, и аз се запъвам с думите. Трудна е за четене: илюстрациите в полетата са като бодливи храсти и цветя, провиращи се през буквите, а писарят, преписвал всяка дума, е имал натруфен почерк, който се затруднявам да разгадая. Но историята постепенно се разкрива. Това е разказ за рицар, който язди през тъмна гора и се е изгубил. Той чува шум от вода и тръгва по посока на звука. На една поляна, в лунната светлина, вижда бялото корито на водоскок и плискащите се в него водни струи, а във водата — прекрасна жена, с кожа, по-бледа от белия мрамор, и коса, по-тъмна от нощните небеса. Той се влюбва в нея начаса, а и тя в него. Отвежда я в замъка си и я прави своя съпруга. Тя има само едно условие: всеки месец той трябва да я оставя да се къпе сама.

— Знаеш ли тази история? — пита ме пралеля ми. — Баща ти разказвал ли ти е нещо за нея?

— Чувала съм нещо подобно — казвам предпазливо. Пралеля ми е пословично избухлива в отношенията си с баща ми и не знам дали да се осмеля да произнеса предположението си, че това е легендата за основаването на нашия род.

— Е, сега четеш истинската история — казва тя. Отново затваря очи. — Време е да узнаеш. Продължавай.

Двамата млади са по-щастливи от всяка друга млада двойка на света, и хора от цял свят идват да ги посетят. Имат деца: красиви момичета и странни, буйни момчета.

— Синове — прошепва на себе си пралеля ми. — Само да можеше една жена да има синове, когато пожелае, само да можеше те да бъдат такива, каквито тя желае.

Съпругата никога не изгубва красотата си, макар че годините отминават, а съпругът ѝ става все по-любопитен и по-любопитен. Един ден загадката на тайното ѝ къпане става непоносима за него, той промъква се до банята ѝ и надниква вътре.

Пралеля ми вдига ръка.

— Знаеш ли какво вижда? — пита ме тя.

Повдигам лице от книгата, сложила пръст под илюстрацията с мъжа, който наднича през пролуките в стените на банята. На преден план е жената в банята, с красива коса, чиито кичури се вият като змии по белите ѝ рамене. А във водата проблясва… голямата ѝ люспеста опашка.

— Тя риба ли е? — прошепвам.

— Тя е същество от друг свят — казва пралеля ми тихо. — Опитала се да живее като обикновена жена, но някои жени не могат да водят обикновен живот. Опитала се да върви по обичайните пътища; но някои жени не могат да стъпят на тази пътека. Това е мъжки свят, Жакета, а някои жени не могат да маршируват под ритъма на бойните барабани на един мъж. Разбираш ли?

Не разбирам, естествено. Твърде млада съм да разбера, че един мъж и една жена могат да се обичат толкова дълбоко, че сърцата им да бият като едно, и въпреки това, в същото време, да знаят, че са напълно и безнадеждно различни.

— Както и да е, можеш да продължиш да четеш. Не остава много.

Съпругът не може да понесе мисълта, че жена му е необикновено създание. Тя не може да му прости, задето я е шпионирал. Напуска го, като взема красивите си дъщери, и той заживява сам със синовете, с разбито сърце. Но при смъртта му — а оттогава и при смъртта на всеки от нашия род — съпругата му Мелузина, красивата жена, която била русалка, водна богиня, се връща при него и той я чува да плаче отвъд крепостните стени за децата, които е изгубила, за съпруга, когото все още обича, и за света, в който няма място за нея.

Затварям книгата и се възцарява такава продължителна тишина, та аз решавам, че пралеля ми е заспала.

— Някои жени от нашата фамилия притежават дарба да виждат в бъдещето — отбелязва пралеля ми тихо. — Някои от тях са наследили силите на Мелузина, сили от другия свят, където живее тя. Някои от нас са нейни дъщери, нейни наследници.

Почти не смея да дишам, толкова жадувам тя да продължи да ми говори.

— Жакета, мислиш ли, че може да си една от тези жени?

— Може и да съм — прошепвам. — Надявам се.

— Трябва да се вслушваш — казва тя меко. — Вслушвай се в тишината, бъди нащрек за нищото. И бъди предпазлива. Мелузина мени формата си като живак, може плавно да се превръща от едно нещо в друго. Може да я видиш навсякъде, тя е като водата. Но можеш да видиш само собственото си отражение по повърхността на някой поток, макар да напрягаш очи да я съзреш в зелените дълбини.

— Мой водач ли ще бъде тя?

— Трябва сама да си бъдеш водач, но може да я чуеш, когато ти говори. — Тя замълчава. — Донеси ми кутията за скъпоценности. — Сочи към големия сандък до краката на леглото. Повдигам скърцащия капак и вътре, до роклите, увити в напудрена коприна, има голяма дървена кутия. Изваждам я. Вътре има множество чекмеджета, пълни с накитите на пралеля ми, представляващи цяло състояние. — Погледни в най-малкото чекмедже — казва тя.