Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Той прави пауза, тъй като не иска да ѝ противоречи. Тя е госпожица дьо Люксембург, главата на нашата фамилия. Баща ми би трябвало да наследи титлата, когато тя умре; но тя притежава също и обширни земи, всичките — на нейно разположение: може да ги завещае на когото си избере. Чичо ми Жан е любимият ѝ племенник; храни надежди и не иска да я оскърби.

— Французите ще трябва да платят добра цена за нея — казва той. — Не възнамерявам да се лиша от парите, които струва. Тя заслужава да дадат за нея откуп, какъвто биха платили за крал. Те знаят това.

Пралеля ми кимва и казва:

— Ще пиша на дофина Шарл и той ще я откупи. Каквото и да казват съветниците му, той пак ще ме послуша, макар че фаворитите му непрекъснато му внушават различни мнения и той клони в посоките, накъдето го тласкат те. Но аз съм му кръстница. Това е въпрос на чест. Той дължи на Девата всичко, което е.

— Много добре. Но го направете веднага. Англичаните са много настоятелни и не искам да оскърбя херцог Бедфорд. Той е влиятелен човек, а също и справедлив. Той е най-добрият управник на Франция, на когото можем да се надяваме. Ако беше французин, щеше да се ползва с всеобща обич.

Пралеля ми се засмива:

— Да, но не е! Той е английският регент, и би трябвало да се върне на собствения си влажен остров при малкия си племенник, горкия крал, да постигнат каквото могат с малкото си кралство и да оставят нас да управляваме Франция.

— Нас? — казва въпросително чичо ми, сякаш за да я попита дали смята, че нашата фамилия, която вече владее половин дузина графства и се смята за родствена с императорите на Свещената Римска Империя, трябва да владее и Франция.

Пралеля ми се усмихва.

— Нас — казва тя със сладък глас.

На следващия ден отивам с Жана до малкия параклис в замъка и коленича до нея на стъпалата пред олтара. Тя се моли пламенно, свела глава в продължение на час, а после идва свещеникът, отслужва литургията и Жана приема Светото причастие. Чакам я в дъното на църквата. Сред хората, които познавам, Жана е единствената, която се причестява с нафора и причастно вино всеки ден, сякаш това е закуската ѝ. Собствената ми майка, която съблюдава ритуалите по-стриктно от повечето хора, приема причастие само веднъж месечно. Връщаме се заедно в покоите на пралеля ми, билките, с които е осеян подът, шумолят под стъпките ни. Жана ми се смее, когато се налага да навеждам глава, за да провра високата си конусовидна диадема под ниските врати.

— Много е красива — казва тя. — Но не бих искала да нося такова нещо.

Спирам и се завъртам пред нея в ярката слънчева светлина, която пада през тясното стреловидно прозорче. Цветовете на роклята ми са ярки: пола в тъмносиньо и фуста в по-ярко тюркоазено; полите се издуват под високия колан, който пристяга гръдния ми кош. Високата диадема стои като конус върху главата ми, а от върха ѝ пада бледосин воал, който се спуска по гърба ми, като едновременно прикрива и подчертава светлата ми коса. Разпервам ръце, за да покажа големите триъгълни ръкави, поръбени с най-прекрасната бродерия от златна нишка, и повдигам края на полите, за да покажа алените си пантофки с извърнати нагоре носове.

— Но с такава рокля не можеш да работиш, или да яздиш кон, или дори да тичаш — казва тя.

— Тя не е за езда, или за работа, или за тичане — отвръщам разумно. — Тя е за показ. Предназначението ѝ е да покаже на света, че съм млада, красива, и готова за женитба. Целта ѝ е да покаже колко заможен е баща ми — толкова, че ръкавите ми могат да са избродирани със златна нишка, а воалът на диадемата ми да е копринен. Показва, че съм от толкова благородно потекло, че мога да нося кадифе и коприна, а не вълна като бедно момиче.

— Не бих понесла да се излагам на показ в такива неща.

— Никой не би ти позволил — изтъквам грубо. — Ти трябва да се обличаш според положението си в живота: трябва да се подчиняваш на закона и да носиш кафяви и сиви дрехи. Наистина ли смяташе, че си достатъчно важна, за да носиш хермелин? Или си искаш обратно златната ризница? Говори се, че си била по-прекрасна от който и да било рицар, потеглящ на бой. Тогава си се обличала като благородник. Говори се, че най-много си обичала красивото си знаме, лъснатите доспехи и красивата позлатена ризница. Говори се, че си се провинила в греха на суетата.

Тя се изчервява.

— Трябваше да ме виждат — казва отбранително. — Че съм начело на армията ми.

— Но все пак — злато?

— Трябваше да отдам почит Богу.