Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Какъв звук? — пита едно от другите момичета, Елизабет. — Не знаех това. Аз бих ли могла да го чуя?

— Ти не си от моя род — казвам раздразнено. — Разбира се, че няма да го чуеш. Би трябвало да си потомка на… и, така или иначе, никога не трябва да говориш за това. Всъщност ти не би трябвало дори да слушаш. Не би трябвало да ви разказвам.

— Какъв звук? — повтаря Жана.

— Като пеене — казвам, и я виждам как кимва, сякаш тя също е чула пеене. — Казват, че това е гласът на Мелузина, първата жена от Люксембургската династия — прошепвам. — Говори се, че тя била водна богиня, която излязла от реката, за да се омъжи за първия херцог, но не могла да живее като простосмъртна жена. Тя се връща да оплаква загубата на децата си.

— А кога си я чувала?

— В нощта, когато невръстната ми сестричка умря. Чух нещо. И веднага разбрах, че е Мелузина.

— Но откъде знаеше, че е тя? — прошепва другата придворна дама, която се страхува да не я изключат от разговора.

Свивам рамене, а Жана се усмихва, разпознавайки истините, които не могат да бъдат обяснени.

— Просто знаех — казвам. — Сякаш разпознах гласа ѝ. Сякаш винаги го бях познавала.

— Това е вярно. Просто знаеш — кимва Жана. — Но откъде знаеш, че идва от Бог, а не от дявола?

Поколебавам се. Всякакви духовни въпроси би трябвало да бъдат представяни на моя изповедник, или поне на майка ми или пралеля ми. Но песента на Мелузина, и тръпката по гръбнака ми, и това, че понякога зървам невидимото — нещо наполовина изгубено, мернато зад някой ъгъл, по-светлосиво петно в сив полумрак, сън, който е твърде ясен, за да бъде забравен, бегла частица предчувствие, но никога нещо, което мога да опиша — тези неща са твърде неубедителни, за да бъдат изказани. Как мога да питам за тях, когато дори не мога да ги облека в думи? Как мога да понеса някой да ги назове неумело или, дори по-лошо, да се опита да ги обясни? Със същия успех мога да се опитам да задържа зеленикавата вода на рова около замъка в присвитите си в шепи ръце.

— Никога не съм питала — казвам. — Защото едва ли има някакво значение. Както когато влизаш в някоя стая и тя е тиха — но знаеш, просто долавяш, че там има някой. Не можеш да го чуеш или да го видиш, но просто знаеш. Нищо повече. Никога не мисля за това като за дарба, която идва от Бог или от дявола. То просто не е нищо особено.

— Моите гласове идват от Бог — казва убедено Жана. — Знам го. Ако не беше вярно, щях да съм напълно изгубена.

— Можеш ли тогава да предсказваш бъдещето? — пита ме детински Елизабет.

Пръстите ми се сключват върху картите.

— Не — казвам. — И тези карти не са за гадаене, а просто за игра. Това са карти за игра. Не предсказвам бъдещето. Пралеля ми не би ми позволила да го правя, дори да можех.

— О, предскажи моето!

— Това са просто карти за игра — настоявам. — Не съм гадателка.

— О, изтегли една карта за мен и ми кажи — казва Елизабет. — Също и за Жана. Какво ще стане с нея? Нали искаш да знаеш какво ще се случи с Жана?

— Това не значи нищо — казвам на Жана. — Донесох ги само за да можем да играем.

— Красиви са — казва тя. — В двора ме научиха да играя с карти като тези. Колко са ярки!

Подавам ѝ ги.

— Внимавай с тях, много са ценни — казвам ревниво, докато тя ги разпростира със загрубелите си ръце. — Госпожица дьо Люксембург, която наричаме просто „Мадмоазел“, ми ги показа, когато бях малка, и ми каза имената на изображенията. Позволява ми да ги вземам назаем, защото обичам да играя. Но ѝ обещах, че ще внимавам с тях.

Жана ми подава обратно тестето и макар че внимава, а ръцете ми са готови да ги поемат, една от плътните карти се търкулва между нас и пада с лицевата си страна надолу, на тревата.

— О! Съжалявам — възкликва Жана и бързо я вдига.

Усещам полъх, като хладно докосване надолу по гръбнака. Ливадата пред мен и кравите, които махат с опашки в сянката на дървото, ми се струват далечни, сякаш ние двете сме затворени под стъкло, като пеперуди в стъкленица, в друг свят.

— По-добре да я погледнеш сега — чувам се да казвам.

Жана поглежда ярко изрисуваната картинка, очите ѝ леко се разширяват, а после ми я показва.

— Какво означава това?

Това е изображение на мъж, облечен в синя ливрея, увиснал надолу с главата на единия си изпънат крак, докато другият е присвит непринудено, насочен към изправения крак и подпрян върху него, сякаш танцува, преобърнат във въздуха. Ръцете му са сключени зад гърба, сякаш ще се поклони; и двете виждаме как щастливо се вее синята му коса, докато той виси, надолу с главата, усмихнат.