Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Те са обикновени простосмъртни — обяснявам ѝ. — Англичаните не притежават други сили отвъд тези на простосмъртните. Не е нужно да се боиш толкова от тях. Не е нужно да се кръстиш, щом чуеш името им.

— Не се страхувам от тях. Не съм такава глупачка, та да се боя, че имат особени сили. Не е това. Но те знаят, че аз притежавам сили. Това ги превръща в такава опасност. Безумно се страхуват от мен. Боят се от мен толкова много, че ще ме унищожат в мига, когато попадна в ръцете им. Аз ги изпълвам със страх. Аз съм техният ужас нощем 1 1 „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем“, Свещено писание, Псалтир, Пс. 90:5. — Б.р. .

— Докато съм жива, няма да те вземат — уверява я пралеля ми, и изведнъж, непогрешимо, Жана поглежда право към мен — суровият ѝ, тъмен поглед сякаш търси потвърждение, че аз също съм доловила куха нотка в това напълно искрено уверение.

Пралеля ми смята, че ако може да привлече Жана в нашата компания, да разговаря с нея, да охлади религиозния ѝ плам, а може би дори да я образова, тогава след време момичето ще се научи да носи рокля като млада жена, и девойката-воин, която смъкнаха със сила от белия кон в Компиен, ще се преобрази, сякаш по преобърнато религиозно чудо, от силно вино във вода, ще се превърне в млада жена, която може да намери място сред придворните дами, която ще откликва на заповеди, а не на звънтящите църковни камбани, и тогава, може би, ще бъде забравена от англичаните, които настояват да им предадем кръвожадната хермафродитна вещица. Ако можем да им предложим само една разкайваща се, покорна придворна дама, те може би ще бъдат удовлетворени и ще си продължат по пътя, за да се заемат с обичайните си жестокости.

Самата Жана е изтощена от неотдавнашните поражения и от тревожното съмнение, че кралят, когото е коронясала, не е достоен за свещения елей, от мисълта, че врагът, когото бе обърнала в бяг, се е завърнал, готов да ѝ отмъсти, и че мисията, вменена ѝ от Самия Бог, се изплъзва от ръцете ѝ. Всичко, което я е превръщало в Девата пред нейната обожаваща я войска, е станало несигурно. Пред спокойната доброта на пралеля ми тя отново се превръща в стеснително селско момиче; нищо особено.

Разбира се, всички придворни дами на пралеля ми искат да узнаят за приключението, завършило с това бавно, издебнало я поражение, и докато Жана прекарва дните си с нас, учейки се да бъде отново обикновено момиче, а не Девата, те събират смелост да я попитат.

— Как можеш да бъдеш толкова смела? — настоява една. — Как се научи да бъдеш толкова смела? В битка, искам да кажа.

Жана се усмихва на този въпрос. Ние сме четири, седнали на обраслия с трева бряг на крепостния ров, безделничещи като деца. Юлското слънце сипе жар, а пасбищата около замъка блещукат в маранята; дори пчелите са лениви, бръмчат, а после замлъкват, сякаш опиянени, върху цветята. Избрали сме да седнем в дълбоката сянка на най-високата кула; зад нас, в прозрачната и гладка като стъкло вода на крепостния ров, от време на време се чува бълбукане, когато някой шаран излиза на повърхността.

Жана се е изтегнала по корем като момче, едната ѝ ръка е потопена във водата, шапката е смъкната над очите ѝ. В кошницата до мен са наполовина ушитите ризи, които би трябвало да шием за бедните деца от близкия Камбре. Но придворните дами избягват всякаква работа, Жана не притежава необходимите умения, а аз държа в ръце скъпоценните карти за игра на пралеля си, прехвърлям ги и лениво гледам картинките.

— Знаех, че съм призована от Бог — каза Жана простичко. — И че Той ще ме закриля, затова не изпитвах страх. Нито дори по време на най-ужасните битки. Той ме предупреди, че ще бъда ранена, но че няма да почувствам болка, затова знаех, че мога да продължа да се бия. Дори предупредих войниците си, че в този ден ще ме ранят. Знаех, преди да влезем в битка. Просто знаех.

— Наистина ли чуваш гласове? — питам.

— А ти?

Въпросът е толкова стряскащ, че момичетата се извъртат рязко, за да се втренчат в мен, и аз откривам, че се изчервявам пред погледите им, сякаш заради нещо срамно.

— Не! Не!

— Тогава какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво чуваш? — пита тя, така сериозно, сякаш всеки чува нещо.

— Е, не точно гласове — казвам.

— Какво чуваш?

Хвърлям поглед зад гърба си, сякаш рибите могат да се покажат, за да подслушват.

— Когато предстои някой от семейството ми да умре, чувам звук — казвам аз. — Особен звук.