Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Да?

— Не се оплаквай.

Сватбата ще бъде по пладне и аз започвам да се приготвям в осем сутринта, когато прислужницата ми донася хляб, месо и разреден ейл, за да се подкрепя за дългия ден. Изкикотвам се, когато виждам отрупания с храна поднос.

— Не излизам на лов, знаеш.

— Не — казва тя злокобно. — Теб ще ловят — и останалите прислужници заедно с нея се разкикотват като цял курник кудкудякащи кокошки. Това е единствена и последна шега, която изричам през този ден.

Сядам нацупено на масата и се храня, докато те се забавляват да съчиняват разни преувеличени версии за това как бивам преследвана и уловена, до момента, когато влиза майка ми, последвана от двама слуги, мъкнещи голяма дървена каца, която ще послужи като вана.

Поставят я пред огъня в спалнята ми, застилат я с чисто платно и започват да изливат вътре кана след кана с гореща вода. Прислужничките се суетят наоколо, носят кърпи за подсушаване и започват да подреждат новите ми долни фусти, с много коментари за дантелата и панделките, за това колко фино е всичко, и какъв късмет имам. Майка ми вижда напрегнатото ми изражение и изпъжда от стаята всички с изключение на старата ни бавачка, която трябва да ми изтърка гърба, да измие косата ми и да долива кани с гореща вода. Чувствам се като жертвено агне, което чистят и гиздят, преди да му прережат гърлото; мисълта не е никак приятна.

Но нашата бавачка Мери е весела и както винаги, цъка одобрително с език при вида на прекрасната ми коса и красивата ми кожа и повтаря, че ако е била и наполовина така привлекателна като мен, щяла да избяга в Париж — както винаги — и след като се изкъпвам, а тя подсушава косата ми и я сплита, неволно се чувствам окуражена от вида на ленената фуста с новите панделки, и от новите обувки и прекрасната рокля от златен брокат и диадемата. Прислужниците се връщат вътре, за да ми помогнат да се облека, и завързват връзките на роклята, оправят диадемата ми и издърпват воала над раменете ми, а накрая обявяват, че съм готова за сватбата си, и толкова прекрасна, колкото трябва да бъде една невеста.

Обръщам се към голямото огледало, което майка ми е поръчала да донесат в стаята ми, и моето отражение отвръща на погледа ми. Прислужниците вдигат огледалото пред мен и го накланят леко надолу, така че да мога първо да видя долния край на роклята си, избродиран с малки червени лъвове, изправени на задните си крака, от знамето на нашия род, и червените си кожени пантофки с извитите нагоре носове. После изправят огледалото, и виждам пристегнатата във високата талия рокля от златен брокат и бродирания, тежък златен колан, преметнат ниско над слабите ми хълбоци. Правя знак и те вдигат огледалото, за да мога да видя скъпата кремава дантела, забулваща ниско изрязаното деколте на роклята, златните ръкави, спускащи се свободно от раменете ми, и бялата ленена долна фуста, която се показва примамливо през прорезите на раменете, а после виждам лицето си. Светлата ми коса е прибрана в плитка и пъхната под високата диадема, а лицето ми ме гледа сериозно и тържествено, озарено от сребристото отражение на огледалото. На тази светлина виждам широко отворените си очи и кожата си — чиста и с цвят на перла; огледалото ми придава вид на красива статуя, на мраморно момиче. Взирам се в себе си, сякаш искам да узная коя съм, и за миг ми се струва, че виждам Мелузина, основателката на нашия род, да отвръща на погледа ми през осветена от луната вода.

— Когато станеш херцогиня, ще имаш собствено голямо огледало — казва майка ми. — И само фини вещи. И ще можеш да носиш всичките ѝ дрехи.

— Дрехите на херцогиня Ан ли?

— Да — казва тя, сякаш за мен би трябвало да е много съблазнително да нося дрехите от гардероба на наскоро починала жена. — Самурените ѝ кожи са най-хубавите, които съм виждала. Сега ще бъдат твои.

— Прекрасно — казвам любезно. — Ще получа ли и собствени дрехи?

Тя се засмива:

— Ти ще бъдеш първата дама във Франция, само на едно стъпало по-ниско от първата дама в Англия. Ще можеш да имаш всичко, което твоят съпруг пожелае да ти даде. А скоро ще се научиш как да го убеждаваш.

Прикривайки устата си с ръка, една жена прошепва, че момиче като мен може да убеди стар мъж като него дори с едната ръка, вързана зад гърба. Някой казва: „По-добре с две вързани ръце“, и две от тях се разсмиват. Нямам представа какво имат предвид.

— Той ще те обикне — обещава майка ми. — Направо е луд по теб.

Не отговарям. Само поглеждам младата жена в огледалото. Мисълта как Джон, херцог Бедфорд, полудява по мен, изобщо не е насърчителна.