Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Погледнете го! Направо е одрал кожата на добрия крал Едуард.

Хенри научава за това в мига, когато думите излизат от устата на мъжа; но твърде късно, за да възпре думите, твърде късно, за да попречи на тълпата да ги чуе. Единственото, което може да направи, е да се погрижи тълпата да не види момчето, което толкова прилича на принц на Йорк.

Така че това ще бъде първият и последен път, в който момчето ще мине по улиците на Лондон, за да стане прицел на хорските обиди.

— Ще го затворите в Тауър — нарежда Нейна светлост на сина си.

— След известно време. Исках хората да видят, че той е нищожество, че не е заплаха, че е един глупак и безделник. Просто едно младо момче, момчето, както винаги съм го наричал — по-леко и незначително от въздуха.

— Е, те вече го видяха. И не го приемат за незначителен. Не знаят как да го наричат, макар че им повтаряхме името му отново и отново. А името, което те искат да му дадат, не бива никога да бъде изричано. Няма ли сега да го обвините и екзекутирате?

— Когато ми се предаде, му дадох думата си, че няма да бъде убит.

— Тя не е обвързваща — тревогата я принуждава да му противоречи. — Нарушавали сте думата си и по по-незначителни поводи. Не е нужно да удържате на думата, дадена на такива като него.

Лицето му внезапно светва.

— Да, но дадох дума на нея.

Нейна светлост насочва яростен поглед към мен, веднага готова да ме обвини.

— На нея? Нима е имала дързостта да поиска милост за него? — внезапно избухва тя, с изпълнено с омраза лице. — Нима е омърсила устата си, застъпвайки се за такъв предател? По каква причина? Какво се осмели да каже?

Хладнокръвно я поглеждам с непокорно изражение и безмълвно поклащам глава.

— Не, не аз — казвам с леден тон. — Отново грешите. Не съм искала милост за него. Не съм говорила в негова подкрепа или ущърб. Нямам мнение по въпроса, и никога не съм имала — чакам, докато гневът ѝ се уталожва и отстъпва място на смущение. — Мисля, че Негова светлост сигурно има предвид друга дама.

Ужасена, Нейна светлост се обръща обратно към сина си, сякаш той я предава, сякаш тя е наскърбената от изневяра жена.

— Коя? Коя жена се е осмелила да ви моли за живота му? Коя слушате — вместо мен, родната ви майка, която е направлявала всяка стъпка от пътя ви?

— Лейди Катрин — казва той. Дори само когато произнася името ѝ, на лицето му се появява глупава усмивка. — Лейди Катрин. Дадох честната си дума на тази дама.

Тя седи в стаята ми като изпълнена с достойнство вдовица, винаги в черно, с ръце, винаги заети с една или друга работа. Шием ризи за бедните и тя вечно поръбва някой ръкав или обръща някоя яка, с глава, сведена над работата си. Бъбренето и смехът на жените продължават около нея, непрекъснато, и понякога тя тихо отговаря, или добавя собствения си разказ към разговора. Говори за детството си в Шотландия, говори за своя братовчед, краля на Шотландия и за неговия двор. Не е весела, но е вежлива и приятна за общуване. Притежава обаяние; понякога откривам, че се усмихвам, когато я гледам. Тя е уравновесена и спокойна. Живее в двора ми и съпругът ми е явно влюбен в нея, и въпреки това тя никога не показва, дори само с някой кос поглед към мен, че си дава сметка за това. Би могла да ме дразни, би могла да се перчи и изтъква, би могла да ме постави в неловко положение, но никога не го прави.

Никога не споменава собствения си съпруг, никога не говори за тази последна, изключителна година; за малкия кораб, отвел ги до Ирландия, за късмета им да се измъкнат от испанците, които са искали да ги пленят, триумфалното им слизане на суша и победоносно влизане от Корнуол в Девън, а после поражението им. Абсолютно никога не говори за съпруга си, и следователно избягва да спомене името му. Тя така и не отговаря на големия въпрос — какво е истинското име на този млад мъж, който никога не минава покрай нея, без да се усмихне.

Самият той е като безименен. Испанският посланик се обръща към него веднъж, пред хора, с името Пъркин Уорбек, но младият мъж обръща глава бавно, като актьор, и извръща поглед, много надалече. Това е толкова уверен, толкова елегантен жест на пренебрежение, че само един принц би могъл да го изпълни. Посланикът изглежда като глупак, а момчето сякаш е обзето от леко съжаление, че е принудено да причини мигновено неудобство на човек, който би трябвало да знае как да се държи.

Крал Хенри е този, който избавя двора от скандалната гледка как един помилван предател проявява пренебрежение спрямо посланика на най-големия ни съюзник. Очакваме да порицае момчето и да го отпрати навън, но вместо това кралят става отривисто от трона си, забързано минава надолу из залата за аудиенции, обръща се към дамите ми, хваща лейди Катрин за ръката и внезапно възкликва: