Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще го попитам, и още как! — възкликва тя. — Със сигурност ще го сторя. Попитахте ли го кога Перо Осбек ще отиде в Тауър?

— Това ли е името му сега?

Тя пламва и се изчервява от ярост.

— Както и да се нарича. Питър Уорбойс, или както там го наричат.

— Много малко разговарях с Негова светлост — казвам. — Разбира се, неговите лордове и джентълмените от Лондон искаха да го разпитат за битката, и затова той отиде в залата си за аудиенции с всички тях.

— Имало ли е битка?

— Всъщност не.

Тя си поема дъх и ме поглежда — потаен, предпазлив поглед, сякаш не е сигурна в позицията си.

— Кралят изглежда крайно очарован от лейди Катрин.

— Тя е много красива жена — съгласявам се.

— Не трябва да се засягате… — продължава тя. — Не трябва да се противопоставяте…

— Да се противопоставям на какво?

Гласът ми е толкова спокоен и любезен, че това едва ли може да се нарече предизвикателство.

— Нищо — тя изгубва дързостта си пред усмихнатото ми спокойно изражение. — Съвсем нищо.

Лейди Катрин идва в покоите ми преди вечеря, покорно облечена в нова рокля от кралската гардеробна, но придържайки се към избрания си наситено черен цвят. Носи златната брошка с преплетени сърца на тънка златна верижка, лежаща върху воал от бяла дантела, който покрива раменете ѝ. Топлият сметанов цвят на кожата ѝ сияе под плата, едновременно забулен и разкрит. Когато кралят влиза в приемната ми, очите му обхождат стаята, търсейки нея, а когато я вижда, леко се сепва, сякаш е забравил колко е красива, и отново е разтърсен от желание. Тя прави реверанс вежливо като другите дами, а когато се изправя, му се усмихва — замъглена усмивка на жена, която се смее през сълзи.

Хенри ме хваща под ръка, за да ме въведе в залата за вечеря, а останалите придворни заемат местата си зад нас: моите дами ме следват в йерархичен ред, благородниците вървят зад тях. Лейди Катрин Хънтли, с очи, приковани скромно към земята, заема полагащото ѝ се място зад Нейна светлост майката на краля. Когато Хенри и аз тръгваме първи надолу по широките каменни стъпала към голямата зала под съпровода на фанфари и на аплодисментите на хората, които са се струпали в галерията да видят как кралското семейство вечеря, по-скоро усещам, отколкото наистина виждам, че момчето, което ще бъде наричано Питър Уорбойс, или може би Перо Осбек, или Джон Пъркин, е подминало жената, която някога е била негова съпруга, свеждайки ниско глава пред нея, и е заело мястото си при другите млади благородници от двора на Хенри.

Изглежда, че в двора младият човек се чувства като у дома си. Снове от голямата зала до конюшнята, от помещенията за ловните птици до градините, и сякаш никога не обърква пътя, никога не пита някого в каква посока е съкровищницата, или къде ще открие тенискорта на краля. Отнася чифт ръкавици на краля, без да пита къде ги държат. И се чувства удобно и непринудено сред другите млади благородници. Съществува отбран кръг от красиви и елегантни млади мъже, които лентяйстват из покоите на краля и изпълняват поръчки за него, и обичат да се отбиват в покоите ми, за да слушат музиката там и да бъбрят с дамите ми. Когато се играят карти, те бързат да се включат, ако има упражнения по стрелба, вземат лъкове и се състезават. Когато залагат, пръскат пари с широка ръка; когато танцуват, са грациозни; флиртът е главното им занимание, а всяка една от дамите ми си има фаворит сред младите благородници около краля и се надява, че той вижда полускрития поглед, който отправя към него.

Момчето се приспособява с лекота към този живот, сякаш е родено и израсло в изискан кралски двор. С готовност пее с моя свирач на лютня, ако го поканят, с охота чете на френски или латински, ако някой му подаде книгата с приказни истории. Може да язди всеки кон в конюшнята със спокойната, непринудена увереност на човек, който е на седлото още от малък, умее да танцува, умее да се шегува елегантно, може да съчини поема. Когато поставят импровизирана пиеса, той е бърз и остроумен, когато го подканят да рецитира, реди наизуст дълги поеми. Притежава всички умения на добре образован млад благородник. Прилича, във всяко отношение, на принца, за какъвто се представя.

Всъщност той се различава подчертано от тези красиви и изискани млади мъже само в едно. Сутрин и вечер поздравява лейди Катрин, като коленичи в краката ѝ и целува протегнатата ѝ ръка. Всяка сутрин, най-напред, на път за параклиса, той пада на едно коляно, смъква шапката от главата си, целува много нежно ръката, която тя му подава, и остава неподвижен за краткия миг, в който тя полага ръка на рамото му. Вечер, когато излизаме от голямата зала, или когато нареждам музиката в покоите ми да спре, той ми се покланя ниско със странната си, позната усмивка, а после се обръща към нея и коленичи в краката ѝ.