Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Момчето гледа неспокойно дамите от двора, които стоят в очакване на стъпалата, докато вижда съпругата си, и ѝ хвърля най-дръзката и палава усмивка, сякаш не се намират в най-ужасните обстоятелства, които някой би могъл да си представи. Хвърлям кос поглед към нея и виждам една напълно различна млада жена. Руменината е нахлула в бледите ѝ бузи, очите ѝ светят, тя пристъпва на място, почти сякаш танцува и се взира в него, сляпа за краля и шествието от знамена, сияеща, сякаш радостта от това, че го вижда, е по-голяма от всяка тревога на света. Сякаш няма особено значение в какво положение се намират, стига да бъдат заедно.

А после той премества поглед от нея към мен.

Разпознава ме веднага. Виждам го как обхваща с поглед елегантната ми рокля, почтителното държание на дамите ми, и осанката ми на кралица. Виждам го как забелязва високата ми диадема и богато избродираната ми рокля. После ме поглежда в лицето и усмивката му, закачливата му весела усмивка, проблясва точно като неудържимата радост на майка ми. Това е усмивка на пълна увереност, на разпознаване, на възторг от завръщането му. Трябва да прехапя вътрешните страни на бузите си, за да се сдържа да не хукна напред, за да го посрещна с широко разтворени обятия. Но не мога да попреча на сърцето си да се възрадва, и чувствам как сияя, сякаш ликувам. Той си е у дома. Момчето, което се представя за моя брат Ричард, най-сетне е у дома.

Хенри вдига ръка, давайки знак на кавалкадата да спре, и един паж скача от коня си и се втурва да поеме юздата на краля. Хенри слиза тежко от коня, с дрънчаща броня, тръгва нагоре по широките стъпала към мен и ме целува топло по устата, обръща се към майка си и навежда глава за благословията ѝ.

— Добре дошъл у дома, милорд — казвам с официален тон, достатъчно високо, че всички да чуят поздрава ми. — И благословена да е голямата ви победа.

Странно, той не отправя никакъв формален отговор, макар че писарите чакат да запишат думите му в този исторически момент. Обръща се малко настрани, а после го виждам как ахва — само един съвсем лек, издайнически дъх, — когато я вижда: съпругата на момчето. Виждам как бузите му поруменяват, виждам как светват очите му. Той пристъпва към лейди Катрин и не знае какво да каже; като зашеметен от любов паж той остава без дъх, когато я вижда, не намира думи, когато би трябвало да говори.

Тя му прави нисък, почтителен реверанс, а когато се изправя, той хваща ръката ѝ. Виждам я как свежда скромно очи, и лекия намек за усмивката по лицето ѝ, и най-сетне разбирам защо е била изпратена да бъде моя придворна дама, и защо съпругът ѝ язди свободно сред хората на краля. Хенри се е влюбил за първи път в живота си, и то в най-неподходящата жена, която би могъл да избере.

Майка му, която е наблюдавала всяка стъпка от победоносното пристигане на сина си, ме кани в покоите си същата вечер преди пищната победна вечеря. Казва ми, че Хенри е назначил две от придворните ми дами и е взел още две от нейната свита да служат на лейди Катрин, докато успее да намери подходящи дами, които да я обслужват. Очевидно лейди Катрин ще има собствена малка свита, и собствени покои; ще живее като гостуваща шотландска принцеса и ще ѝ поднасят храната на едно коляно.

Лейди Катрин е поканена да отиде в кралската гардеробна, за да си избере рокля, подходяща за празненството по случай победата на краля. Изглежда, че кралят би искал да я види облечена в друг цвят, различен от черния.

Спомням си с ирония, че някога ми нареждаха да нося рокля със същата кройка и цвят като на кралица Ан, и че всички отбелязваха колко съм красива, застанала до нея в рокля като нейната, а съпругът ѝ не можеше да откъсне очи от мен. Беше на коледното празненство преди смъртта на кралицата, и двете с нея носехме еднакви червени рокли, само че тя носеше своята като погребален саван, бедната жена, толкова бледа и слаба беше. Стоях до нея и аленият цвят караше бузите ми да руменеят и правеше по-ярки златистия цвят на косата ми и искрите в очите ми. Бях млада и влюбена, бях безсърдечна. Сега си мисля за нея, и за спокойното ѝ, сдържано достойнство, когато ме виждаше да танцувам със съпруга ѝ, и ми се иска да можех да ѝ кажа, че съжалявам, и че сега разбирам много повече, отколкото тогава.

— Питахте ли краля кога ще си замине лейди Катрин? — пита рязко Нейна светлост. Стои с гръб към оскъден огън, ръцете ѝ са пъхнати в ръкавите. Останалата част от стаята е студена.

— Не — казвам. — Ще го попитате ли вие?