Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Сигурно се срамува, че я е унизил толкова много — казва Сесили, след като всички сме наблюдавали това в продължение на няколко дни. — Сигурно коленичи пред нея за прошка.

— Така ли мислите? — пита я Маги. — Не смятате ли, че това е единственият начин, по който може да я докосне? И тя — да докосне него?

След това ги наблюдавам по-внимателно, и започвам да вярвам, че Маги е права. Ако може да ѝ подаде нещо, той се старае връхчетата на пръстите им да се докоснат. Ако дворът излиза на езда, той бърза да се озове до коня ѝ, за да я повдигне на седлото, а в края на деня е първи в двора на конюшнята, подхвърля на някой коняр юздите на собствения си кон, за да може да я свали от нейния, задържайки я за един миг, преди да я остави внимателно на крака. Когато играят карти, раменете им се навеждат заедно над масата, когато той стои до коня ѝ, а тя седи високо над него, той отстъпва назад, докато русата му глава се допре леко до седлото ѝ, а ръката ѝ се отпуска леко от поводите, за да докосне тила му.

Тя никога не го отблъсква, не избягва докосването му. Разбира се, не би могла; докато е негова съпруга, трябва да му бъде покорна. Но е явно, че ги свързва страст, която дори не се опитват да скрият. Когато наливат виното на вечеря, той хвърля поглед от своята маса към нейната, вдига чаша за нея и получава бърза, полускрита усмивка в отговор. Когато минава покрай младите мъже, които играят карти, тя спира, само за миг, за да погледне какви карти са му се паднали, понякога се надвесва, сякаш за да види по-добре, а той се обляга назад и допирът на бузите им е лек, като целувка. Те се движат из двора, двама изключително красиви млади хора, държани разделени от изричната заповед на краля, и въпреки това прекарват деня заедно; всеки постоянно наблюдава другия, като танцьори, разделени от движенията в един танц, които със сигурност ще се съберат отново.

Сега, когато отново е безопасно да се пътува из Англия, синът ми Артур трябва да замине за замъка Лъдлоу, а Маги и неговият настойник сър Ричард Поул ще го придружат. Изпращам ги от двора на конюшнята, моят полубрат Томас Грей е до мен.

— За мен е непоносимо да го пусна да замине — казвам.

Той се разсмива.

— Не помниш ли какво направи майка ни, Бог да приеме душата ѝ, когато Едуард трябваше да замине? Тя тръгна с него, на целия този дълъг път, макар да беше бременна с Ричард. Трудно е за теб, и тежко за момчето. Но това е знак, че нещата се връщат към нормалното си състояние. Би трябвало да се радваш.

Артур, светнал от радост и вълнение високо на коня си, ми маха с ръка и излиза след сър Ричард и Маги от двора на конюшнята. Стражата се строява зад него.

— Не мисля, че мога да се радвам — казвам.

Томас стисва ръката ми.

— Той ще се върне за Коледа.

На следващия ден кралят ми казва, че ще тръгне с малцина спътници за Лондон, за да покаже на тълпите Пъркин Уорбек, претендента.

— Кой ще ви придружи? — питам, сякаш не разбирам.

Хенри поруменява леко.

— Пъркин — казва той. — Уорбек.

Най-сетне са се спрели на име за него, и не само за него. Назовали са и са описали цяло семейство Уорбек с чичовци и братовчеди, лели, баби и дядовци, семейство Уорбек от Турне. Но макар че това голямо семейство е утвърдено, поне на хартия, всички със занятия и адреси, никой от тях не е повикан да го види. Никой не му пише с упреци или предложения за помощ. Макар да са толкова многобройни, и за тях да има толкова много сведения, никой не предлага откуп за връщането му. Кралят ги вмъква в историята за Пъркин Уорбек и ние никога не поискваме среща с тях — това би било все едно да искаме да видим кристална пантофка или вълшебно вретено.

В Лондон момчето е прието със смущение. Мъжете, които са видели как данъците им се вдигат отново и отново, а върху всяка част от приходите им се налагат незаконни глоби, го проклинат заради разходите, които неговите нашествия са причинили, и сипят хули по него, докато минава с коня си. Жените, които винаги бързо се озлобяват, най-напред дюдюкат и го замерват с буци кал; но дори те омекват, не могат да не се възхитят на сведеното му надолу лице, на свенливата му усмивка. Той язди през улиците на Лондон със скромното излъчване на момче, което не е могло да се удържи, което е било призовано и е откликнало на призив, което не е могло да не бъде себе си. Някои хора се гневят срещу него, но мнозина се провикват, че той е прекрасно момче, истинска роза.

Хенри го кара да продължи пеш, повел грохнал стар кон, възседнат от един от окованите му последователи. Мъжът на седлото, с унило и мрачно лице, е главният ковач, който избяга от службата си при Хенри, за да бъде с момчето. Сега цял Лондон може да го види, с наведена глава, пребит, насинен, завързан за седлото като шут. Обикновено хората биха хвърляли мръсотия, а после биха се смели при вида на ездача и унизения коняр, опръскани с кал от канавките, окъпани със съдържанието на нощните гърнета, изсипвано от прозорците горе. Но момчето и победеният му поддръжник представляват странно безмълвна двойка, докато вървят из тесните улици до Тауър, а после някой изрича, ужасно ясно, във внезапно възцарилото се затишие: