Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Големият ѝ приятел Джон Мортън остава в южна Англия, докато ние прекарваме лятото си тук, в центъра на страната, далече от опасното крайбрежие, близо до замъка в Ковънтри. Мортън пази южното крайбрежие в името на изплашения син на Нейна светлост, който идва и си отива от двора без предупреждение, сякаш върши работата на собствените си патрули, сякаш вече не може да има доверие дори на шпионите си, а трябва да види всичко с очите си. Никога не знаем дали ще присъства на вечеря, никога не знаем дали ще спи в леглото си; а когато тронът му е празен, придворните се оглеждат наоколо с търсещи погледи, сякаш за друг крал, който може да заеме мястото му. Сега Тюдорите не се доверяват на никого, освен на шепата хора, избягали някога с тях в изгнание. Техният свят се е свил до миниатюрния кръг от придворни, крили се с тях в Бретан; сякаш всички съюзници и приятелите, които са си създали, и всички стражи и войници, които са наели след битката при Бозуърт, никога не са се присъединявали към тях, сякаш изобщо нямат подкрепа.

Това е дворът на един изплашен претендент и в него не се долавя и помен от величие, гордост или увереност. Не съм в състояние да направя нищо само със собствените си усилия, когато се отправям на вечеря сама, с високо вдигната глава, раздавайки усмивките си еднакво щедро на приятели и заподозрени, опитвайки се сама да потуша впечатлението, че кралят се страхува, а придворните му са неуверени.

После, една вечер, Джон Кендъл, епископът на Устър, ме спира с любезна усмивка, докато вървя към покоите си, и ме пита, като човек, който предлага да покаже на някого дъга или красив залез.

— Видяхте ли светлината от сигналните огньове, Ваша светлост?

Поколебавам се.

— Сигнални огньове?

— Небето е доста почервеняло.

Обръщам се към стреловидното прозорче на замъка и поглеждам навън. На юг небето е наситенорозово, а докъдето стига погледът ми, се виждат светлини — на един хълм, а после още една, а след нея трета, а зад тях още много, една след друга, докато вече не виждам нищо друго.

— Какво е това?

— Кралят заповяда да запалят сигнални огньове, за да го предупредят за слизането на суша на Ричард Йоркски — казва Джон Кендъл.

— Имате предвид претендента — напомням му. — Момчето.

На сиянието от светлините зървам потайната му усмивка и чувам приглушения му смях.

— Разбира се. Забравих името му. Това са сигналните огньове. Трябва да е слязъл на суша.

— Слязъл на суша?

— Това са сигналните огньове. Момчето се прибира у дома.

— Момчето се прибира у дома? — повтарям като глупачка. Не е възможно да съм сбъркала възторга на епископа при вида на розовата светлина от сигналните огньове. Той свети от радост, сякаш сигналните огньове са приветствени пътеводни светлини, които да насочат корабите благополучно към пристанището. Усмихва ми се, за да сподели възторга си, че момчето на Плантагенетите е потеглило към дома.

— Да — казва той. — Най-после осветяват пътя му към дома.

На следващия ден Хенри потегля гневно от замъка, заобиколен от стражата си, без да ми каже дори една дума за сбогом, отправя се на запад, за да събира войски, посещава замъци във владенията на семейство Станли, отчаяно опитвайки се да запази верността им, несигурен във всички тях. Не се сбогува дори с децата в детската стая, нито отива при майка си да получи благословията ѝ. Тя е ужасена от внезапното му заминаване и прекарва цялото си време на колене върху каменния под на параклиса в Устър, като дори не идва на закуска, защото пости, подлагайки се на глад, за да привлече Божията благословия върху сина си. Тънката ѝ шия, подаваща се над роклята ѝ, е зачервена и разранена, защото носи власеница върху голата си кожа, за да умъртвява изтънялата си като хартия плът. Джаспър Тюдор язди редом с Хенри, като уморен стар боен кон, който не знае как да спре и да си отдъхне.

До нас достигат объркани, противоречиви слухове. Момчето е слязло на суша в източната част на страната, навлизайки в Англия през Хъл и Йорк, както стори баща ми, когато се завърна триумфално от изгнанието си. Момчето върви по стъпките на крал Едуард като негов истински син и наследник.

После чуваме, че ветровете са отклонили момчето от курса му и че той е слязъл на суша в южна Англия, а там няма никой, който да отбранява крайбрежието, освен архиепископът и няколко местни отряда. Какво ще попречи на момчето да нахлуе в Лондон? Няма кой да му препречи пътя, няма никой, който да го отблъсне.