Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Къде е сега? — питам Хенри, докато той се готви да излезе на езда, с кралските телохранители зад него, въоръжени и с шлемове на главите, сякаш са на военен поход, сякаш той очаква нападение по главните пътища на собствената си страна.

Лицето му е мрачно.

— Не знам — казва той кратко. — Ирландия е тресавище от измяна. Той се крие в мочурищата, крие се в планините. Моят човек в Ирландия, Пойнингс, не владее положението, изгубил е всякакъв контрол, не знае нищо. Момчето е като призрак, чуваме за него, но никога не го виждаме. Знаем, че го укриват, но не знаем къде.

Кралят не идва вечер в спалнята ми, не идва дори само за да поседи и да поговори с мен; не е идвал от месеци. Дните, когато бяхме приятели и любовници, сега ми се струват много далечни. Не си позволявам да скърбя за загубата на любовта му, усещам, че води битка и в собственото си сърце, заедно с постоянното патрулиране по пътищата на Англия. Страхът и омразата му го обсебват, той не може да изпитва удоволствие дори при мисълта за новото дете в утробата ми. Не може да седи до огъня в стаята ми и да разговаря тихо с мен, прекалено е неспокоен, измъчван от постоянния си страх. Навън, в тъмнината, някъде в Англия, в Ирландия или в Уелс, момчето бди, и Хенри не може да спи спокойно до мен.

Сър Ричард Поул най-накрая е отплавал за Ирландия, за да се опита да открие ирландски главатари на кланове, които могат да бъдат убедени да не изменят на сключения съюз срещу момчето, и Маги идва в покоите ми всяка вечер след вечеря и прекарваме вечерта заедно. Винаги се стараем да задържим някоя жена от свитата на Нейна светлост при нас, достатъчно близо, за да ни чува, и винаги говорим само за банални неща; но за мен е утеха да я имам край себе си. Ако придворната дама докладва на Нейна светлост, а, разбира се, трябва да предполагаме, че го прави, тя може да каже, че сме прекарали вечерта, разговаряйки за децата, за образованието им, и за времето, което е твърде влажно и студено, за да се разхождаме с удоволствие.

Маги е единствената от дамите ми, с която мога да разговарям без страх. Само на нея мога да кажа тихо: „Малката Елизабет не укрепва. Всъщност ми се струва, че днес е по-отпаднала.“

— Новите билки не ѝ ли помогнаха?

— Никак.

— Може би, когато дойде пролетта, ще можете да я заведете в провинцията?

— Маги, дори не знам дали ще дочака пролетта. Гледам я, и гледам твоя малък Хенри, и макар че са толкова близки по възраст, изглеждат като различни същества. Тя е като дете на феите, толкова малка и крехка е, а той е такова силно, набито и яко момче.

Тя слага ръка върху моята.

— Ах, скъпа. Понякога Бог прибира при себе си най-скъпоценните деца.

— Нарекох я на майка си, и се боя, че ще отиде при нея.

— Тогава баба ѝ ще се грижи за нея на небето, ако ние не успеем да я задържим тук, на земята. Трябва да вярваме в това.

Приемам с кимване утешителните думи, но мисълта да изгубя Елизабет е почти непоносима. Маги покрива дланта ми със своята.

— Със сигурност знаем, че тя ще живее в блясък и слава с баба си на небето — повтаря тя. — Знаем това, Елизабет.

— Но аз така ясно си я представях като принцеса — изричам зачудено. — Почти можех да я видя. Гордо момиче, с медночервената коса на баща си и светлата кожа на майка ми, наследила любовта на двама ни към четенето. Почти можех да я видя, сякаш позираща за портрет, с ръка върху книга. Почти можех да я видя като млада жена, горда като кралица. И казах на Нейна светлост майката на краля, че Елизабет ще бъде най-великата от всички с името Тюдор.

— Може би ще бъде — предполага Маги. — Може би ще оцелее. С бебетата никога не се знае, може би ще укрепне.

Поклащам глава, обзета от съмнения, и тази нощ, около полунощ, когато ме разбужда наситено жълтата есенна луна, блестяща през летвичките на капаците, мислите ми веднага се насочват към болното ми бебе. Ставам и обличам робата си. Маги, която спи в леглото ми, веднага се събужда.

— Зле ли ви е?

— Не. Просто се безпокоя. Искам да видя Елизабет. Ти заспивай.

— Ще дойда с вас — казва тя, измъква се от леглото и намята шал върху нощницата си.

Заедно отваряме вратата и дремещият пазач подскача изненадано, сякаш сме два призрака, с бледи лица, с коси, прибрани в плитки под нощните ни шапчици.

— Всичко е наред — казва Маги. — Нейна светлост отива в детската стая.

Той и другият пазач ни следват, докато вървим боси надолу по студения каменен коридор, а после Маги спира за миг.