Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Какво има? — пита тя.

— Стори ми се, че чух нещо — казвам тихо. — Чуваш ли го? Като пеене?

Тя поклаща глава.

— Нищо. Не мога да чуя нищо.

Тогава разбирам какъв е звукът, и се насочвам към детската стая с внезапна припряност. Ускорявам крачка, започвам да тичам, изблъсквам пазача, за да си проправя път, и хуквам нагоре по каменните стъпала към кулата, където, на върха, е топлата и сигурна детска стая. Когато отварям вратата, дойката, приведена над креватчето, сепнато се надига, с ужасено лице, с думите:

— Ваша светлост! Тъкмо щях да ви повикам!

Грабвам Елизабет в обятията си. Тя е топла и диша тихо, но е бледа, смъртно бледа, а клепачите и устните ѝ са сини като метличина. Целувам я за последен път и виждам мимолетната ѝ мъничка усмивка, защото знае, че съм тук, а после я държа, без изобщо да помръдвам, просто стоя и я притискам към сърцето си, докато чувствам как малката гръд се повдига и спуска, повдига и спуска, а после застива неподвижно.

— Спи ли? — пита Маги с надежда.

Поклащам глава и чувствам как сълзите се стичат по лицето ми.

— Не. Не спи. Не спи.

На сутринта, след като съм измила телцето ѝ и съм я облякла в нощницата ѝ, изпращам кратко съобщение на баща ѝ, за да му кажа, че дъщеричката ни е мъртва. Той се прибира у дома толкова бързо, та предполагам, че е узнал за случилото се преди да получи писмото ми. Заръчал е на шпионин да ме следи, както е наредил да следят и всички други в Англия, и следователно вече са му съобщили, че съм изтичала от спалнята си посред нощ, за да държа дъщеря си в прегръдките си, докато умира.

Той влиза забързано в покоите ми и коленичи пред мен, докато аз седя, облечена в тъмносиньо, в стола си край моето огнище. Главата му е сведена, когато посяга сляпо към мен.

— Любов моя — изрича тихо.

Вземам ръцете му и чувам, но не виждам, как дамите ми излизат почти тичешком от стаята, за да ни оставят сами.

— Толкова съжалявам, че не бях тук — казва той. — Да ми прости Господ, че не бях с теб.

— Ти никога не си тук — казвам тихо. — За теб вече нищо няма значение, освен момчето.

— Опитвам се да защитя наследството за всичките ни деца — той вдига глава, но говори без помен от гняв. — Опитвах се да ѝ осигуря безопасност в собствената ѝ страна. О, скъпото дете, бедното малко дете. Не си давах сметка, че е толкова болна, трябваше да те послушам. Да ми прости Господ, че не го сторих.

— Тя не беше наистина болна — казвам. — Просто така и не укрепна. Когато умря, изобщо не се е мъчила, беше, сякаш просто въздъхна, а после я нямаше вече.

Той свежда глава и притиска лице към ръцете ми в скута. Усещам върху пръстите си гореща сълза, навеждам се над него и го прегръщам силно, притискам го, сякаш искам да почувствам силата му и да го накарам да почувства моята.

— Бог да я приеме при себе си — казва той. — И да ми прости, че бях далече. Чувствам загубата ѝ по-силно, отколкото можеш да си представиш, по-силно, отколкото мога да ти опиша. Знам, изглежда, че не съм добър баща на децата ни, а на теб не съм добър съпруг — но аз държа на теб и на тях повече, отколкото предполагаш, Елизабет. Кълна се, че поне ще бъда добър крал заради тях. Ще опазя кралството за децата си и трона ти — за теб, и ще доживееш да видиш как синът ти Артур го наследява.

— Тихо — казвам. Със спомена за Елизабет, топла и отпусната в прегръдките ми, не искам да изкушавам съдбата, като предричам бъдещето на другите ни деца.

Той става и аз се изправям заедно с него, докато той обвива ръце около мен и ме прегръща здраво, притиснал лице към шията ми, сякаш иска да вдиша утеха от уханието на кожата ми.

— Прости ми — промълвява. — Едва ли мога да искам това от теб, но го правя. Прости ми, Елизабет.

— Ти си добър съпруг, Хенри — уверявам го. — И добър баща. Знам, че в сърцето си ни обичаш, знам, че нямаше да заминеш, ако беше предположил, че може да я загубим, и, виж, ето че си тук — у дома, почти още преди да пратя да те повикат.

Той накланя леко глава назад, за да ме погледне, но не отрича, че именно неговите шпиони са му казали, че дъщеря му е мъртва. Не го е чул първо от мен.

— Трябва да зная всичко — са единствените му думи. — Така пазя всички ни.

Нейна светлост майката на краля подготвя и провежда пищно погребение за нашето малко момиче. Дъщеря ни е погребана като принцеса в параклиса на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство. Архиепископ Мортън провежда погребалната служба, епископът на Устър, който ми съобщи, че момчето се прибира у дома, отслужва литургията със сдържано достойнство. Не мога да кажа на Хенри, че епископът се усмихваше в нощта, когато бяха запалени сигналните огньове за слизането на момчето на суша. Не мога да издам свещеника, който погребва детето ми. Сгъвам ръце пред гърдите си, облягам глава на тях и се моля за скъпоценната ѝ душа, и знам, без съмнение, че тя е на небето; и че аз съм оставена да понасям горчивината от загубата ѝ на земята.