Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Защо? — пита той сломено. — Защо бихте ме предали? Мен! След като ме подкрепихте? Мен! Който ви даде всичко?

После го виждам как рязко решава да прекрати въпросите, сякаш долавя безпомощността в собствения си глас. Това е хленченето на момче, което никога не е било обичано, което вечно е било в изгнание, надявайки се един ден да се прибере у дома. Момчето, което никога не е могло да разбере защо трябва да е далече от майка си, защо не бива да има приятели, защо трябва да живее в чужда страна и да има само врагове у дома. Хенри си спомня, че има някои въпроси, които не бива никога да бъдат задавани.

Последното, което той иска придворните да чуят, е защо сър Уилям е бил готов да рискува всичко за момчето, да захвърли всичко, което е получил от краля. Причината, поради която сър Уилям би направил този избор, би могла да е само някакъв остатък от обич и преданост към династията Йорк, и вярата му, че момчето е истинският наследник. Хенри не иска да чува това. Последното, което би искал, е двамата Станли да изрекат оправданията за действията си. Кой знае колко хора биха се съгласили с тях? Той стоварва ръка върху масата:

— Не желая да чувам дори една дума от вас.

Сър Уилям не показва намерение да заговори. Лицето му е бледо и гордо. Не мога да го погледна, без да си кажа, че съзнава правдивостта на каузата си. Той следва истинския крал.

— Отведете го — нарежда Хенри на стражите до вратата и те пристъпват напред, а сър Уилям тръгва с тях, без да каже нито дума. Не моли за милост и не се опитва да обясни. Тръгва с високо вдигната глава, сякаш знае, че ще трябва да си плати, задето е постъпил правилно. Никога досега, в целия си живот, не съм го виждала да крачи като горд човек. Винаги съм го смятала за двуличник, човек, който преминава от една на друга страна заради изгодата, която ще получи от това. Но днес, докато го извеждат като предател, когато отива на смърт, когато е напълно загубен заради това, че подкрепи момчето, което твърди, че е мой брат — сър Уилям тръгва с радост, с високо вдигната глава.

Сър Робърт, чиито фамилни земи бяха конфискувани от сър Уилям, и който оттогава таи злоба срещу него, го гледа как си отива с широка усмивка и бърка в торбата с печатите, сякаш за да поднесе на всички ни поредната изненада.

— Достатъчно — казва Хенри, който изглежда също толкова зле, колкото и майка му. — Ще ги прегледам сам, в покоите си. Можете да си вървите. Всички можете да си вървите. Не искам никого… — млъква рязко и поглежда покрай мен, сякаш съм последният човек, който може да му даде утеха в този миг на разкрита измяна. — Не искам да виждам никой от вас.

Подозрението на Хенри спрямо мен и целия род Йорк го тласва да намери достоен за доверието му съпруг за сестра ми Ан и така да я отстрани като център, около който може да се организира бунт. Изборът му пада върху Томас Хауард, граф на Съри, който е изтърпял достатъчно дълго наказание за верността си към рода Йорк и е освободен от Тауър. Той беше верен на Ричард; но даде на Хенри ясно да разбере, че предаността му винаги е била насочена единствено към короната. Щом короната се озова върху главата на Хенри, той я последва. Хенри се съмняваше в това, и хранеше подозрения към него, но преданото му чакане в Тауър, като куче, което чака завръщането на господаря си, убеди Хенри да поеме риска. Така че Томас е сгоден за сестра ми Ан, получава обратно титлата си, и има всички основания да смята, че родът Хауард ще се издигне под управлението на Тюдорите, както твърдо възнамеряваше да стори и при властта на Йорк.

— Възразяваш ли? — питам Ан.

Тя ме поглежда спокойно. Деветнайсетгодишна е, и е била предлагана за съпруга из целия християнски свят.

— Време е — казва кратко. — Освен това можеше да е по-лошо. Томас Хауард ще се издигне, ще се сдобие с благоволението на краля. Ще видиш. Ще направи всичко за него.

Хенри не отделя твърде много време за сватбата, която е уредил; не може да мисли за нищо друго освен за торбата с печати и имената на мъжете, които са го предавали още откакто короната бе положена на главата му.

Джаспър Тюдор, единственият човек на света, на когото Хенри може да се довери, оглавява комисия, която да осъди предателите, и заедно с единайсет лордове и осем съдии довлича в съда всеки, който някога е говорил за момчето или е нашепвал името „принц Ричард“. Пред Джаспър се изреждат свещеници, писари, висши служители, лордове, техните семейства, слуги, синове — ужасно шествие от мъже, които са били платени от Тюдорите, дали са клетва за вярност на рода Тюдор, но после са решили, че момчето е законният крал. Въпреки положението си, въпреки богатствата, които Хенри им е дал, тези лордове са тръгнали против собствените си интереси, привлечени към момчето, сякаш не са могли да се сдържат, следвайки една звезда, по-ярка от собствения им себичен стремеж към изгода. Те са като мъченици на династията Йорк, обещават верността си, излагат на риск безопасността си, лично изпращат думи на обич и вярност, подпечатани с фамилния си герб.