Филипа Грегъри: Проклятието на краля

— Но той не представляваше опасност! — възкликва Артур. — И съвсем честно казано…

— Той никога не е представлявал опасност; става дума за името му. Името му беше опасността.

— Но нали то е и ваше име?

— О, не. Моето име е Маргарет Поул — казвам сухо. — Знаете това. И се опитвам да забравя, че съм родена с друго.

Годеницата на Артур ще дойде в Англия едва когато навърши петнайсет. В края на лятото потегляме за Лондон и Артур, майка му и аз имаме два месеца да поръчваме дрехи и да възложим на шивачи, бижутери, майстори на ръкавици, шапкари и шивачки да подготвят гардероб с дрехи за младия принц и красиви одежди за сватбения му ден.

Той е нервен. Писал ѝ е редовно, надуто звучащи писма на латински, единственият общ език между двамата. Братовчедка ми, кралицата, настояваше годеницата му да изучава английски и френски.

— Варварско е да се омъжиш за непознат, и дори да не можете да разговаряте — промърморва ми тя, докато бродираме новите ризи на Артур в стаята ѝ. — С посланик ли ще сядат на закуска, за да им превежда?

Усмихвам се в отговор. Рядко се намира жена, която може да говори свободно с любящ съпруг, и ние и двете знаем това.

— Тя ще се научи — казвам. — Ще трябва да усвои порядките ни.

— Кралят ще потегли надолу до южното крайбрежие да я посрещне — казва Елизабет. — Помолих го да изчака и да я поздрави тук в Лондон, но той казва, че ще вземе Артур със себе си и ще потегли на кон като странстващ рицар, за да я изненада.

— Знаеш ли, не мисля, че испанците обичат изненадите — отбелязвам. Всички знаят, че те са изключително привързан към формалностите народ; инфантата живее почти в отшелническо уединение, в някогашния харем на двореца Алхамбра.

— Тя е обещана, обещана е от дванайсет години, и сега пристига тук — казва Елизабет сухо. — Няма особено значение какво харесва и какво не харесва. Нито за краля, а сега навярно дори не и за майка ѝ и баща ѝ.

— Бедното дете — казвам. — Но тя не би могла да има по-красив или добросърдечен жених от Артур.

— Той е добър млад мъж, нали? — Лицето на майка му се стопля, когато ме чува да го хваля. — И пак е пораснал. С какво го храните? Вече е по-висок от мен. Мисля, че ще бъде висок като баща ми.

Тя изрича думите едва-едва, сякаш е измяна да назовава по име баща си, крал Едуард.

— Ще бъде висок като крал Хенри — поправям я. — А ако е рекъл Господ, съпругата му ще стане също такава добра кралица, каквато си ти.

Елизабет ми отправя една от мимолетните си усмивки.

— Може би да. Може би ще станем приятелки. Мисля, че тя може би прилича малко на мен. Била е отгледана да бъде кралица, точно като мен. И има решителна и смела майка, точно каквато беше моята.

Чакаме в детската стая младоженецът и баща му да се приберат у дома от мисията си на странстващи рицари. Малкият принц Хари, на десет години, е развълнуван от приключението.

— Той ще отиде на кон да я отвлече ли?

— О, не — майка му придърпва най-малкото си дете, петгодишната Мери, на скута си. — Изобщо няма да стане така. Ще отидат там, където е отседнала, и ще помолят да ги пуснат да влязат. После ще поднесат почитанията си, и може би ще вечерят с нея, а после ще си тръгнат на другата сутрин.

— Аз щях да препусна и да я отвлека! — перчи се Хари, като вдига ръка, сякаш държи юзди и препуска в лек галоп из стаята върху въображаем кон. — Аз щях да отида и да се оженя за нея веднага. Доста се забави да дойде в Англия. Няма да толерирам отлагане.

— Да толерирате? — питам. — Що за дума е „толерирам“? Какво четете, за Бога?

— Той чете непрекъснато — казва майка му с обич. — Толкова обича учението. Чете романси и теология, и молитви, и житията на светците. На френски, и на латински, и на английски. Започва да учи гръцки.

— И съм музикален — напомня ни Хари.

— Много талантлив — хваля го с усмивка.

— И яздя, големи коне, не само малки понита, и мога да се справям и с ловен ястреб. Имам си собствен ястреб, ястреб кокошкар на име Руби.

С майка му си разменяме печални усмивки над поклащащата се рижа глава.

— Вие несъмнено сте истински принц — казвам му.

— Би трябвало да дойда в Лъдлоу — казва ми той. — Би трябвало да дойда в Лъдлоу с вас и съпруга ви, и да усвоя делата по управляването на една страна.

— Ще бъдете изключително добре дошъл.

Хари спира за миг да лудува из стаята, идва да коленичи на столчето пред мен, и взема лицето ми в двете си ръце.